Йосарян виждаше ясно абсолютната логика на параграфа. Съвършената симетричност на постановките разкриваше някаква елиптична точност, изтънчена и възмутителна като в добро произведение на модертото изкуство и на моменти Йосарян не беше съвсем сигурен дали действително я вижда, както никога не беше съвсем сигурен, когато се касаеше за добро модерно изкуство или за мухите, които Ор бе видял в очите на Апълби. За мухите в очите на Апълби той трябваше да се осляня на думите на Ор.

– О, има мухи, дума да нестава – уверяваше го Ор, след като Йосарян и Апълби се бяха били с юмруци в офицерския клуб, – макар че той вероятно не знае това. Затова и не може да виджа нещата такива, каквито са в действителност.

– Хайде де, как може да не знае? – запита Йосарян.

– Защото има мухи в очите си – обясни му отново Ор, като си налагаше търпение. – Как може да види, че има мухи в очите си, щом има мухи в очите?

Това беше доста смислено твърдение, но по-лошо от което и да било друго, и Йосарян беше готов да го приеме, защото Ор беше израснал в някакво затънтено място около Ню Юорк и знаеше за диви животни и насекоми много повече от Йосарян и защото, за разлика от Йосаряновата майка, баща, сестра, брат, леля, чичо, сродници по сватовство, учители, духовни ръководители, законодатели, съседи и вестници, никога дотогава не го бе лъгал за нещо важно.

В течение на два-три дни Йосарян размишляваше върху това откритие и най-после реши да стори една добрина, тоест да го съобщи на самия Апълби.

– Апълби, ти имаш мухи в очите си – пошепна му той услужливо, когато се разминаха на входа на парашутната палатка в деня на безопасния полет до Парма.

– Какво? – отвърна рязко Апълби, объркан от обстоятелството, че Йосарян го заговаря.

– Имаш мухи в очите – повтори Йосарян. – Вероятно затова не ги виждаш.

Апълби се отдръпна от Йосарян с израз на омраза и смущение; начумерен и мълчалив той се качи в джипа с Хавърмайър и те се отправиха по дългия прав път към бараката, където майор Данби, вечно суетящият се началник на оперативния отдел на авиогрупата, ги чакаше, за да даде предварителна инструкция на всички водещи пилоти, командири и щурмани. Апълби заговори с тих глас, за да не го чуе шофьорът или капитан Блак, който се бе изтегнал със затворени очи на предната седалка на джипа.

– Хавармайър – каза той колебливо, – имам ли мухи в очите си?

Хавармайър замига от недоумение.

– Трохи ли? – попита той.

– Не, мухи – каза Апълби.

Хавърмайър отново замига.

– Мухи?

– В очите ми.

– Ти си луд – рече Хавърмайър.

– Не, не съм луд. Йосарян е луд. Само ми кажи дали имам мухи в очите, или не. Хайде, кажи. Мога да понеса истината.

Хавърмайър мушна още едно парче захаросани фъстъци в устата си и се взря съвсем отблизо в очите на Аъплби.

– Не виждам никакви мухи – съобщи той.

Апълби въздъхна с дълбоко облекчение. Хавърмайър имаше трохички от захаросани фъстъци, полепени по устните, брадичката и бузите.

– По цялото ти лице има трохи от захаросани фъстъци – забеляза Апълби.

– Предпочитам да имам трохи от захаросани фъстъци по лицето, отколкото мухи в очите – отвърна язвително Хавърмайър.