Клевинджър се бе втренчил в него, обхванат от апоплектична ярост и възмущение, и сграбчвайки масата с две ръце, бе извикал:

– Ти си побъркан!

– Какво искаш от хората, Клевинджър? – отвърна отегчено Дънбар, мъчейки се да надвика шума в офицерския клуб.

– Аз не се шегувам – настояваше Клевинджър.

– Те се опитват да ме убият – му каза спокойно Йосарян.

– Никой не се опитва да те убие – извика Клевинджър.

– Тогава защо стрелят по мене? – запита Йосарян.

– Стрелят по всички – отговори Клевинджър. – Опитват се да убият всеки един от нас.

– Че каква разлика има?

Клевинджър дейстивтелно вярваше, че е прав, но Йосарян имаше доказателства: съвършено чужди хора, които той не познаваше, стреляха по него с оръдия винаги щом излетеше във въздуха, за да хвърля бомби върху тях, и това съвсем не беше смешно.

– Нали разбираш какво искам да кажа ? – попита Клевинджър. - У него има антисоциална агресивност.

– Апълби дори не е тук - изтъкна победоносно Клевинджър, обръщайки се към Йосарян.

– Кой е казал нещо за Апълби? - пожела да чуе Йосарян.

– И полковник Каткарт го няма.

– Кой е казал нещо за полковник Каткарт?

– Кой кучи син мразиш тогава?

– За какъв кучи син говориш?

– Нама да споря с тебе - реши Клевинджър. - Ти не знаеш кого мразиш.

– Мразя онзи, който се опитва да ме отрови - му каза Йосарян.

– Никой не се опитва да те отрови.

– Вече два пъти сложиха отрова в храната ми - преди бомбардировката на Ферера и през знаменитата обсада на Болоня.

– Сложиха отрова в храната на всички - обясни Клевинджър.

– Какво значение има това?

– И то дори не беше отрова! - възкликна Клевинджър разпалено, като все повече натъртваше думите си, колкото повече се объркваше.

С търпелива усмивка Йосарян обясни на Клевинджър, че доколкото можел да и спомни, винаги някой кроял план да го убие. Имало хора, които милеели за него, и хора, които не милеели. И тези, които не милеели, го мразели, дебнели го, за да го убият. Мразели го, защото бил асириец, но не смеели да го докоснат, казваше той на Клевинджър, тъй като имал здрав дух в чисто тяло и бил силен като бик. Не можели да му сторят нищо, защото бил Тарзан, Мандрейк и Флаш Гордън, бил Уилям Шекспир. Бил Каин, Одисей и Летящият холандец. Бил Лот от Содом, Диърдри от "Тъжните истории" и Суийни сред славеите в дърветата. Той бил чудотворната съставка Х-447. Бил...

– Луд! - прекъсна го Клевинджър с писък. – Такъв си ти. Луд!

– ...огромен. Аз съм истински човек-чудо с три юмрука. Аз съм истински супрамен.

– Супермен ли? – извика Клевинджър. – Супермен ли?

– Супрамен – поправи го Йосарян.

– Хей, момчета, пестанете! – молеше ги смутено Нейтли. – Всички ни гледат.

– Ти си луд – крещеше буйно Клевинджър и очите му се пълнеха със сълзи. – Ти имаш комплекса на Йехова.

– Аз мисля, че всеки е Натанаил.

Клевинджър се спря, както декламираше, и запита подозрително:

– Кой е Натанаил?

– Натанаил? – запита невинно Йосарян.

Клевинджър ловко заобиколи капана.

– Ти смяташ всекиго за Йехова. Не струваш повече от Разколников...

– От кого?

– ...от Разколников, който...

– Разколников!

– ...който – тъкмо това искам да кажа, – който смятал, че може да оправдае убийството на една стара жена.

– Само това ли?

– ... да, да оправдае, точно така, с брадва! И мога да ти го докажа.

Задъхвайки се бясно, Клевинджър изброи симптомите на Йосарян: нелепо убеждение, че всички наоколо му са луди; импулса да избива с картечница непознати хора; невярна представа за миналото; неоснователни подозрения, че хората го мразят и правят заговори да го убият.

Но Йосарян знаеше, че е прав, защото, както сам обясни на Клевинджър, доколкото му било известно, той никога не е бил неправ. Накъдето и да погледнел, виждал само смахнати и това било всичко, което един разумен млад човек като него можел да направи, за да продължи да вижда нещата в истинската им светлина сред толкова много лудост. И било неотложно да постъпи така, защото знаел, че животът му е в опасност.