Частиците от пъзела блещукаха в мрака, присвяткаха пулсиращо, когато ги наслагваше, едно до друго. Но парчетата, допрели се веднъж, веднага се отблъскваха и помръкваха. Защото краищата не съвпадаха, пъзела не можеше да се подреди. Това бяха парчета от различни сърца. Парчетата бяха омесени, не бяха от една история и от една игра. Угасваха при всеки допир и все по-тъмен ставаше Лабиринта. Умираха. Пъзелът беше безсмислена игра. Като тази, на Снежната Кралица, но не с ледени парчета, а с късчета туптящи сърца...
Накрая намери най-доброто от това, което не търсеше, имаше я, преоткри Перфектната Жена. Пробуди се, отрезвя. Тя бе до него в най-трудните му моменти, когато изпадаше в несвяст, когато не знаеше кой е - Тя беше до него, с благословено рамо и гръд, на които да се опре. Тя му даваше сила, Тя му даваше Любов. Тя му казваше кой е и какъв е. Тя беше Тя. Но я беше загубил в Лабиринта. Не беше послушен и беше наказан, за малко да се загуби отново, къде, къде беше Тя? Перфектната Жена е всепрощаваща, нежна, умна, добра. Майчински мъдра. Красива. Тя ще страда с него и ще бъде с него, защото той ще я обича, до края. Тя е Перфектната Жена, Сродна душа и Любима.
Посвещава се на тях двамата. Да бъдат винаги заедно ...
А онази случайната бродница от лабиринта, случайно срещната в полумрака, остана с белези завинаги. Дори да забрави Панама Джо. Белязана е. Лицето й е обезобразено, увиснало от болка, изкривено. О, колко е страшна! Очите й винаги мъждат. Тя е лоша, неприятна е на всеки. Измръзнала и скована, посиняла е от студ. Трепери. Зъбите тракат, метален, скърцащ звук... Опита се да обича и се събуди необичана. Отхвърлена и обругана, тя отново броди. Мрази всеки и всеки я мрази. Перфектната Жена е неопетнена, тя не може да бъде обидена. Бродницата заслужава целия Срам и Самота на света ... Спира се на всяка врата, но те всички са заключени. Тя вече беше друга жена. Жалка, приведена старица, тресеше се от унижение. Просеше. И получава милостиня, това, което заслужава. Свлечена в ъгъл, рядко доближаван, спъваха се в нея, случайно минаващи, подритвана, стара, захвърлена дреха.
Панама Джо бродеше в лабиринт от пустота, нареждаше пъзел от трептящи чувства и пияни мисли, луташе се. Не знаеше какво търси. Търсеше себе си в алкохолните изпарения на вселената. Търсеше Любовта, всеобхатната, удобната, подходящата, завинаги.
---
Обезобразена съм от болка,
разочарование, самозаблуда.
Боли и от унижение не се страхувам.
Аз вече умрях. Няколко пъти ...
Отново искам дъното да стигна,
да допра земята, с опората й да се слея,
и с този земен тласък нагоре да поема.
---
писмото
го написах снощи, писах го на прима виста, на един дъх, излях си душата, обяснявах си защо те обичам, кога си признах това, защо ти не можеш да ме обичаш, писах го, когато се върнах в полунощ от мястото, където сме се срещали с теб, малко плаках, докато пишех моето прощално писмо, за което получих разрешение да напиша и на което не съм очаквала и искала отговор (знам какъв би бил), писах го, освобождавайки чувствата, сърцето и съзнанието си ... писах го до 2 часа през нощта ... накрая натиснах sent и моето прощално писмо изчезна в безкрайната виртуалност, без следа и history, изчезна сякаш никога не е било написано, като случилото се, сякаш никога не се е случило, едно писмо ще остане винаги непрочетено, няколко часа, дни и месеца от живота, сякаш неживяни - отрязък от времето, който не е трябвало да се случва, време, което никога не се рестартира, просто се разпилява ... разпиляха се нахалос думите, като разпиления прах от едно опустошено, изпепелено сърце ... така снежинка остана без прощаване, знак от съдбата за случките, които трябва да се случват и за случките - които трябва само да се мечтаят и да се сънуват. Снежинка изтля и се разтопи, разтвори се в дъжда, преди, сега и винаги, тя отново само ще сънува и мечтае любовта.