ФСБ Non Stop

През 1976 на пазара се появяват няколко разкошни плочи на Дженесис, Стиви Уондър и не на последно място Патрик Мораз и Джентъл Джайънт. С какво би могла да отстъпва първата плоча на Формация Студио Балкантон спрямо музикалност, естетика и звук? Ами всъщност с нищо!
Както обложката ни подсказва, още с първите тонове от този албум разбираме че това е плоча покланяща се на едно ново звучене, остро и чисто, здраво и ясно: синтезаторът! Той звучи даже толкова добре, че направо замества изцяло електрическата китара, и така на Нон Стоп няма и китарист! Но как така, ще се запита любителят на прогресив-рока, без жица!? Повярвайте ми, нито за миг няма да почувствате липса на какъвто и да е инструмент на тази плоча, защото тя е направена от хора които разбират доста от музика и звукозаписна техника. Да, този албум е един малък бонбон! Румен Бояджиев и Константин Цеков наслагват няколко ноти на любимите си синтезатори преди да започне първата песен наречена “Динамика”. Тази песен е всъщност композиция на Патрик Мораз, някакъв си швейцарски пианист, който е станал известен с това че е замествал Рик Уейкман при Йес за албумът им “Рилейър” през 1974. През 1976 Патрик записва първият си соло-албум “Историята на аз”(Story of I), който днес е много трудно да се намери; една пречка която имам чувството че е предприета лично от другарите Бахаров, Бояджиев и Цеков. Защото, честно казано, парчетета които те си взимат от този албум – а те не са по-малко от три – звучат направо едно към едно с оригиналите! Какво са си мислили самите ФСБ по този въпрос не знам. Може би са разчитали на това че никой българин никога няма да се снабди със соловата плоча на Мораз, както и обратното, че никой фен на Мораз няма да чуе римейковете на ФСБ? Както и да е, всеки случай звукът на българската банда е по-ясен и все пак е вмъкнато едно хубаво соло на саксофон като “оригинална” варияция. И вокалите разбира се са изпяти на български, като за щастие Константин Цеков и Румен Бояджиев не звучат така монотонно както Джон-Андерсънският вокалист на оригиналната версия. Странна и не особено “типично българска” е картината, която се появява пред слушателя. Всичките тези синтезатори ни издигат направо в космоса, докато многобройните ударни ни теглят към Бразилия (всъщност все запазени марки на Мораз...)  а краткият текст не изразява най-хубавите неща: “До нас цветята мрат, цъфтят антени”. Доколкото знам, тогава доста масово са се строяли целите блокове и комплекси, та Михаил Белчев може и от тях се е вдъхновил. Става дума за поетът на песента, тъй като както Щурците, изгелжда че и ФСБ не са имали правото да творят собствените си текстове. Но този албум е повече инструментален отколкото вокален.
И ето че второто парче “Силата и славата” се изсвирва без вокал, за разлика от оригинала на Джентъл Джайънт. Всъщност тази версия е много по-различна от тяхната. Игривата мелодия е изсвирена пак на Моразовският синтезатор, който пък се превръща и си остава отсега в типичният ФСБ-звук и се свежда до ясните мелодии на песента. Мелодийките се повтарят ли повтарят, докато най-после се преливат в “химна” на ФСБ, безсрамно меланхоличната “След 10 години”.
Тук вече ни посрещат дванайсетструнни китари които заедно с щрайхове имитиращите мелотрони създават един особено дъждовен ефект който много отива на прекрасният текст, пак дело на Михаил Белчев. “Влакове тръгват от всички страни, но един от нас остава на една далечна гара, пак на двадесет и две” Как направо ми настъхва кожата от тези редове без даже да ги разбирам! Също така, и досега не мога да разбера на кого е тази песен всъщност. На етикета на винилната плоча пише “Т.Палюча”, докато компакт диска “Антология – част 1” ни сочи “Т.Памоча” като композитор. Както и да е, тези имена не ми говорят нищо, но все пак бих искал да разбера, кой е композиторът на една от най известните песни на ФСБ.
Следващите два инструментала са пак съвестно ре-аранжирани песни компонирани от Шулман, което значи че са на Джентъл Джайънт. Версиите на ФСБ отново представляват до главните мелодии редуцирани инструментали, тъй като вокалните партии поемат отново клавишните. В “Свободни ръце” долавяме даже български мотиви на органа, изсвирен явно от Константин Цеков. Някои от неговите звуците напомнят доста на “саундтрака” който той композира за детската плоча “Карлсон който живее на покрива”.
В не по-малко игривата “Отражение” (но не си мислете че Джентъл Джайънт са проста групичка или нещо такова!) върху главната мелодия дочуваме как пее самият Цеков. Интересен и труден ефект, който ще остане при ФСБ и занапред. Моразовската композиция “Зелената врата” е изпята от Константин Цеков, чийто глас звучи някак си като пъхнат в кутия. Странно, малко ми напомня на Фил Колинс, не само защото е “изстискан нагоре”, но също и поради факта че подобно на английският барабанист, и Цеков има сериозни проблеми да “пробие” с гласа си гъстите прогресивни аранжементи. Все пак, за утеха, нека спомена че певеца на Патрик Мораз, Джон Макбърни със назалният си тембър не отива кой знае колко по добре на тази песен, която се нарича иначе „Dancing Now“. Българският текст на Михаил Белчев е отново на доста високо ниво както и самата композиция със интересни прогресивни унисонни партии на клавишните заедно с бас-китарата и всъщност всички други инструменти (а те са много...)
Следва отново песен на непознат композитор, а емблемата на плочата сочи именно “К.Гобер”. “Моят град” е отново дъждовна композиция, че даже и в текста на Даниела Кузманова става дума за това как “вали над къщи и коли”. Пее Румен Бояджиев със много чувствителен и фин глас, явно повлиян от Джон Андерсън. Но трябва да се добави че Бояджиев пее много по-емоционално и по-изискано отколкото Йес-вокалиста някога би могъл да си помечтае. За тази песен той отново изважда акустичната китара, която с мелотрона създава почва за едно издължено, сентиментално соло на саксофон, който от своя страна накрая отстъпва на един грандиозен орган. Ах, какъв край на такава хубава песен!
И колко майсторски е вмъкнато последното парче, великолепната пиеса “Интермецо” на Патрик Мораз след нея. Тъй като тя си е инструментал, а както казахме изглежда че ФСБ са решили да не предприемат каквито и да са промени в аранжемента, единственото с което можем да отличим версията на нашите герои от оригинала, е леко (но само много леко, колкото да стане по-приемлива) опростената мелодия в средата както и саксофонното соло от Ангел Везнев на края. Но иначе, сложното пияно в началото, синтезаторите, перкусиите, всичко буквално едно към едно с версията на бившия Йес-пианист. Това може да е само потвърждение на името на групата: Формация Студио Балкантон. Може би с този албум искат да покажат на всички, че могат да свирят и най-комплексните песни от западният свят, един вид “Група-инструмент”?
И наистина, нека отбележим накрая, че албумът е изпълнен по абсолютно професионален начин. Румен Бояджиев и Константин Цеков са отлични изпълнители на всякакви видове клавишни, като Цеков се занимава повече с пианата и органите, докато Бояджиев е отговорен за всичките електронни свирки, които никога не звучат натрапчиво или досадно, а напротив, вдъхват топлина и нещо ново и много важно за звученето на ФСБ: интелектуалност. Напълно адекватен е също басиста Александър Бахаров, който обаче за жалост не е изкаран достатъчно напред в звуковата картина. Барабанистите Петър Цанков (бивш Щурец) и Красимир Каменов не достигат съвсем елегантността и енергичността на западните си колеги Фил Колинс и Алън Уайт, но се справят доста добре и те. Използвани са още допълнителни перкусионисти, за да се произведат бразилските полиритмики при Моразовските композиции. По този начин този албум с нищо не отстъпва на “големите” прогресив-албуми ot 1976, като “А Trick Of The Tail” или даже самата “Story Of I” !

 

II.

 

Казват, че не било правилно да се сравняава Българска група с английска или каквато и да е западна. Има и няакои които твърдят че ФСБ  са чисто и просто професионални подръжатели на западните си еквиваленти.

Дали в тези остри и апатични асерции има някаква истина, това нека оставим настрани. Нека за момент поне забравим че албумът наречен просто “II.“ е произведен в България. Може би по този начин  ще можем да оценим качествата му по-обективно. Може би даже ще открием, че независимо от западните си еквиваленти “Две” остава едно неповторимо и от край до край изпипано постижение.

“Две” ще остане тайното съкровище на другарите Бояджиев, Цеков и Бахаров. Тази плоча е бисерът на тяхното творчество; създадена е по едно време в което ФСБ са работили като акомпанираща група на имена като “Тоника”, Васил Найденов и куп детски плочи.

Докато на “Нон Стоп” формацияата демонстрира професионално инструментализъм и звукозаписно ниво, както и общо взето добър вкус,  дебютът си остава един чаровен поклон пред прогресив-рока на Патрик Мораз, Ле Орме и Джентъл Джайънт. ФСБ намират лицето си, но не поднасят собствени композиции.

Ето защо “ФСБ Две” се отличава коренно от първият албум. Комозициите са техни. И тук се усеща че и тримата имат огромен опит, и че са запазили най добрите си творби, настроения и инструментални пиеси за първият си авторски албум. Разбира се, чува се силното влияние на Вангелис, на Жан-Мишел Жар и на по това време изкачващите се по класациите Дженесис, но във всяка нотка, от всяка една браздичка шепти настроението и качеството, наречено “ФСБ”. Тук са се събрали трима музиканти, не за да демонстрират занаяата си, а за да създадат една цялостна, умерена и експресивна плоча.

Ако можем да вярваме на информацията на обложката, на “Две” участават само трима. Съмнително е, че Бояджиев, Цеков и Бахаров са кредитирани със абсолютно същите инструменти както на “Нон Стоп”. Това означава, че като главен барабанист остава самият Румен Бояджиев; но все още е отворен въпросът, кой свири на саксофон, и кой пее женските вокали.

Отново отсъства електрическата китара, и отново това не пречи.

Събират се най-богатите тембри на инструменталното трио. Още от самото начало, музикантите създават един невероятно деликатен, почти златен звук, почвата на заглавието “Пробуждане” Еднакво разсеяна и протяжна, но също така и минимална композиция. Синтезаторите на Румен Бояджиев предобиват на оранжево-червеният изгрев, с един константен, макар и субтилно менящ се тембър. Допълнителна топлина идва от бас-педалите на Александър Бахаров. Неговата мелодия едва се променя, но въпреки това ни кара да се вслушваме внимателно. Върху тази замечтана почва, Константин Цеков изсвирва внимателно със вкус избрани нотки на акустичното пиано, което е обогатено с ефекти, както и с околната атмосфера. Тези ноти действат като свежи капчици роса. И ето, “Пробуждането” е съвършено! Трудно е да се повярва, че това което ни се пояавява пред очите и в сърцето ни, всъщност идва от високоговорителите.

“Пробуждане” се прелива във “Злато”, чиито първи акорди ни залъгват, че нещата ще продлжат по същият протяжен начин. Но още на четвъртият такт ще разтворим изненадващо очи, защото ни връхлетява витрушката от перкусии, клавишни и саксофон, познати от първият албум. Да, тук се чува саксофон, но въпреки това не слушаме типичният американски саксофонен джаз, а нещо по-българско и по-емоционално.

Тревогата, сърцебиенето и скоростта отихват, и настъпва време за първата върхова точка на албума. Третата песен, критичната точка на повечето албуми е почти провокативно озаглавена “Три”. Колкото просто и невъображаемо заглавието, толкова е и загадъчна и красива самата композиция. Някокй свири на електрическото пиано една красива, но далечно-чужда мелодия. Това е видът мелодия от които се тъкат сънищата на мечтателите. Хем оригинална, хем трудно за запомняне. Акордите са също избрани с много вкус и въображение, и въху тях пее Румен Бояджиев една не по-малко замислена мелодия. Вокалът на Бояджиев е наистина като една естетична версия на Джон Андерсън от Йес. Крехкото и финното пеене носи със себе си още по-загадъчен текст със странната символистика на числото 3, които кулминират във подтискащата картина “три сенки в стаята...”

Следва “Унисони”, твърде техничарска композиция тип “Бранд Х”, която звучи като откъс от упражнение. Наистина групата свири няколко загадъчни унисони, които минават за лек, игрив фюжън-джаз-рок.

В похти същият дъх продължава и втората страна с потайното заглавие “Да свириш гамата”. Какво означава “да свириш гамата” за обикновеният човек? Този отговор се крие между гъвкавите ритми и джаз-рок диалекти крепящи се на звунките електрихески пиана и синтезатори.

Инструментала завършва със секвенция от нотки които се преливат в “Злато”

“Злато” е втората и последната песен с думи на “II.“, това е нужна информация за чуждестранният слушател. И дано преодолее българският текст, защото рядко ще чуе по-деликатен фюжън-фънк със всичко което гали ухото: електрически харпискорди и жаби! Текстът е обичайно потрескащ, това изгежда е лиричната нишка на ФСБ, макар и винаги да се нуждаят от допълнителни стихописци. Гласът...нека за последен път изтъкнем златните качества на гласните струни на Румен Бояджиев. Представете си тънката блестяща станиолова обвивка на фин млечен шоколад. Това е гласът на Румен Бояджиев! Но нека също споменем омайващо простото соло на Константин Цеков. За миг ще се съгласим: така трябва да звучи едно соло на пияно!

Така. Нека поемем един дъх преди следващата песен със междувременно типичното за тази плча заглавие “Песен”. Това е нужно. “Песен” е една от тези творби, при които трябва да забравим понятия като “медитативна музика”, “транс” или невъзможната думичка “рилаксейшън”. Композицията “Песен” плава пред слушателя като самотна платноходка пред залеза на слънцето. Картината припомня силно на първата песен, но решаващата разлика идва от една от най-необичайните решения в рок-инструментацията: женският сиренен глас. Моля някой да ме поправи, ако съм на грешният път, но аз съм сигурен, че тук става дума за морето. И така, както за морето, така и за “Песен” е безнадеждно да се опише подобна красота.

“Вместо сбогом” завършва този невероятно красив албум в традицията на “Нон стоп”: една соло-пияно суита в три части, преливача се в нещо което можем да наречем сполучлив поклон пред “Спиралата” на Вангелис. Всичко за последният момент става гиганско: синтезаторите, бас-педалите, барабаните...и въпреки остроумно избраното заглавие, всичко ни подсказва неизказаното но все така неизбежното: сбогом!

В интерес на истината “Вместо сбогом” чертае линията на промяната в музиката на ФСБ: сбогом на мечтите, на бомбастът и уви, на вкусът...

 

И така, след тридесет и три минути се събуждаме и намираме светът какъвто е сега: със безлични музикални продукти на всяка крачка, немалко от тях вероятно рожба или плод на Румен Бояджиев. Откриваш стар дневник и се замисляш: дали във всеки живот има точка която остава като остра звездичка в безкрайната вечност? Дали “II.“ бе една такава звезда, или просто сентиментален спомен от 1978?

 

Години наред авторът е слушал “II.“ на стара, като с пирон изсвирена, издраскана и изтъркана плоча. Беше дълги години абсурдно безмислено, творба с подобна дълбочина да се преиздаде на компакт-диск.

Ето защо, драги слушатели, трябва да сме докрай благодарни на Румен Бояджиев за дигиталният трансфер и преиздаването на всички ФСБ-албуми и особено “II.“.

Нека накрая една малка забележка: транфера на компакт-диска не е безупречен! Звукът е по пластичен, с повече контраст на винилната полоча. Освен това на първата серия дискове, песните са разделени с по две секунди тишина (това е поправено днес).

Кълбото

“Кълбото” е вид плоча, която любители наричат “трансформационна”. В нея ще се научим да се сбогуваме с фантазиите на младите визионери, и да се спреятелим с новите задачи на суперпрофесионалният състав който е сега ФСБ.
Време е да отстраним колкото се може повече илюзии, било що се отнася за самостоятелността на прогресив-триото, както и за протяжните клавишни пиеси.

Като че ли ФСБ са предпочели да събудят слушателят от онзи фантастичен пастелен свят, състоящ се въпреки всичко единствено пред стерео-уредбата и в главата, и да го насочат към по-земните феномени: веселби, конфликти, както и малки банални размишления, и най вече към радиото и даже към дискотеката!

Самият формат на албума е едва ли не “дискотечен”. Две парчета на първата и три на втората страна. Любителят на прогресив-рока ще ликува, докато забележе, че плочата трябва да се пусне на 45 оборота! Останалият свят нарича такъв вид плоча “макси сингъл”, но в България “Кълбото”, както и следващите плочи на ФСБ минават за албуми със повишена динамика. Нека не наблягаме на факта, че по този начин албума трае едва 20 минути, или че съдържа по пет-шест парчета.

На задната корица на великолепната обложка (отново дело на Пекарев във най-прогресивният си стил) ще забележим че съставът е допълнен от барабаниста Петър Славов, както и от цигуларят Иван Лечев, тепърва само на ритъм-китара.

Новият състав блести и сияе от настроение още от първите бразди на “Празник”. Песента е вероятно резултата от професионалното дестилиране на запомнящи се мелодии за радиото и телевизията, което впрочем е главната професия на др. Бояджиев, Бахаров и Цеков. Ето защо “Празник” може да се брои като една от най обедителните композиции отговарящи на заглавието си, а защо не и на интернационално ниво.
Пеят Румен Бояджиев и Константин Цеков в наивен дует, с не по-малко наивен текст.  За сметка на това, интелектуалният музикален почитател ще отбележе за пореден път, ще думичката “Празник” идва от “Празно”, което се подчертава не само от диско-ритмиката, а и от безполезният текст: “Една случайна среща, едно засмяно утро” и подобни прищявки.

След празникът ФСБ си позволяват една малка инструментална философия, озаглавена “Кълбото”. Завръщат се, макар и за твърде кратко, бразилските перкусии и подкупващата “чужда” атмосфера. За философското настроение допринася симетричната структура на композицията, както и едно изящно соло на синтезатор, изсвирено в унисоно с пеенето на Румен Бяджиев. Очудващ е фактът, че макар и доста сложно, това соло се запаметява като шлагер.

Трите песни на втората страна са решителният удар в лицето на поклонника на епичните клавишни фантазии от предишните албуми. Да, защото тук следват три песни    в новият комерсиален формат, подходящ за радиото. Разбира се би било глупаво, да обърнем гръб на ФСБ само заради самият формат, така че нека се вслушаме по –внимателно.

“Игра на въже” действа като средство за текста, който е по-близко до традициите на старите ФСБ. Разказва се исторята за дете което с игра на въже припъва стари хора, после детето пораства и само се препъва във въжето. Колко безобидно може да се опише феноменът на разминаването на поколения! Музикално, парчето изпъква единствено благодарение на солото, което е направо изпято.

Следващата песен озаглавена направо “Поколение” представлява рядък вид “агресивна” балада, в която най вече чуваме новите полифонични синтезатори и едно малко соло на електрическо пияно. Включени са също някои предизвикателни диско-фънк елементи като острите стакато синтезатори, напомнящи на Принс, както и аналогобите синти-барабани, напомнящи за факта, колко антокварно може да звучи едно произведение от 1980. Текста на Даниела Кузманова е толкова абстрактен и амбициониран, че за малко можем да почувстваме антропологично-философското настроение от предишните албуми. “Мъничко смут по лицата ни, и изведнъж разбираме, че са неуловими”.

Също и последната песен съдържа замислен текст за някаква си картина от седем бои, но без рамка! Забележително е въведението на Петър Славов, което представлява рядка, трудна, но също така и неловка версия на “легато-барабани”. Този момент се повтаря достатъчно често, за да омръзме на слушателят. За жалост, това не е последният случай на ФСБ да избиват на инструментално техничарство, само за да покажат какво могат. Забележителна е също приликата на “Калайдоскоп” със предишната песен...

И така, този албум свършва, и у слушателят харесващ предишните албуми, ще се разколебае, дали това е все още тъй-взискателната група, която буквално го омая. Може ли да го омая също така една ведра и по-скоро на фънка наблягаща плоча със само един от онези инструментали, които ни карат направо да замечтаем?

Отговорът е решително: да! Но само ако се съгласим и се смирим със факта, че както почти всички прогресив-рок групи от 70-те, също и ФСБ намират бавно краят на замечтаните инструментални излети, и за сметка на това намират нов дом във фънка, ню-уейва, диското и по добре да спрем тук.
Изпълнението е все още безспорно професионално. Със стегнатите и по-импулсивни ударни на Петър Славов, Александър Бахаров има за първи път шанса истински да блесне като басист. Стилът му е станал решително фънки, а като техничар Бахаров е истинска сензация.
Клавишните, които все още преобладават, изпълняват напълно адекватно ролята на всеки стандартен диско-органист. Синтезаторите на Румен Бояджиев са по изострени и преки, електрическото пияно на Константин Цеков предава това което наричаме “добър вкус” във фънка.
Единствено Иван Лечев се чува едва-едва в една-две песни със типичната за фънка, тънка и ясна ритъм-китара. За по-голямата част на албума обаче той не е използвуван въобще.
Като последно трябва да се добави, че основният вокал е Румен Бояджиев, защото той е коренно различен от предишните албуми. Кой-знае защо той е особенно дрезгав, дори някак си див, но именно за това отново характерен. Тук ще си спестим сравнения със английски или американски певци. Трябва – без фалшив патриотизъм – да осъзнаем че Румен Бояджиев е един от най-надарените певци на целият свят.
 

78 оборота

За албуми като “78 оборота” професионалният критик ще използвува прякори като “хит”, “пробив”, “добиване на вкус”, но верният поклонник на прогресив-рока ще се отврати със хули от рода на “разпродажба”, “тъпизъм” “безобидна и повърхностна баналност” или просто “безвкусица”.
Става ясно, че това с което ФСБ ни предопредиха в “Кълбото” е вече настъпило с пълна сила: ФСБ са поп-група. Даже художникът Николай Пекарев, отговорен за невероятните обложки на предишните два албума е явно изгубил вкуса си: новата обложка показва маскиран с какса мотоциклетист заел разкрацено поза, едно жалко и буквално бледо и неясно копие на плочата “20-ти век” на Щурците, а гърба на обложката представлява размазан портрет на групата. Жалко, но факт е, че и двете снимки отговарят на звученето и на стила на музиката...
Всъщност, единственото което свързва неземната фантазия на „II.“  и уличната поп-култура на “78 оборота” са най-много иманата на композиторите, както и все така професионалното изпълнение.

Това което гърми от високоговорителите в “Илюзия” е същински поп-ню-уейв шум, досущ посредствен със замазана, пренатрупана и машинална продукция. Синтезаторите се мъчат със всичка сила да пробият дебелите барабани, фузионирали се не само с баса, но и със една твърда китара. Ето че и за Иван Лечев се намери място: от сега нататък той приема ролята на безмозъчният хардрок-китарист със светкавичните сола. Впрочем на “Илюзия” той изсвирва едно фукнярско соло на цигулка, което се повтаря от синтезатор, чиито тембър е за първи път леко неясен. Не е и съвсем ясно какво ни говори този текст докато Александър Бахаров се дъне: “Сън ли бе, или илюзия” Ха сега де! Изглежда че това не е важно, и че последният взискателен слушател си е тръгнал отдавна.
Става ясно, че албумът не е насочен към познавачите на прогресив-рока, а към тези които се нуждаят от българска версия на “Тото”, “Форейнър”, “Дюран-Дюран”.  От друга страна, е вероятно, че Бояджиев и компанията са решили да имитират метармофозата на очевидните им образци “Йес” и “Дженесиз”, които по това време едва ли не се сриват с разкаяни и неясни композициии като „Run through the light“ и „Abacab“.
Но въпреки това, ФСБ не се справят така лековато и убедително с новата си роля. Грешката е може би във прекалено високата цел, да станат изведнъж поп-гиганти, макар и трансформацията към фънка на “Кълбото” да беше доста успешна. Още по-непростима е грешката на ФСБ да се откажат от възпитаният им музикален интелект, и вместо това да флиртуват със безмислеността на конкуренцията и  копуващата маса.
Най-ясен пример за това блуждаене е “Сезони” която е изпята от Иван Лечев (ужас!) в първият куплет, после се включват Румен Бояджиев и Константин Цеков. Ироничното е, че музиката прилича на откъс от вторият албум на Патрик Мораз „Out In The Sun“ (“Навън на слънце”): стилът е чист калипсо със типичните перкусии и всякакви безвкусици като синтезирани свирки и поредното моразово соло. Освен това е изнервящо, че текста мирише на доста глупава детска песничка.
По-интересна е леко замечтаната композиция “Пътуване” със всякакви видове изкривени звуци и едно кратко соло на вокодер. Вокодерът е бил през 1981 година супер-модерен, и е просто тъжно как един виртуозен пиянист като Константи Цеков си губи времето с подобна играчка, при това не особено въодушевено. В текста, който въвежда концепта на албума – носталгия – дразне ординерната думичка “Уж”. Кой почитател от времето на „II.“ би предположил, че Румен Бояджиев че пропее песничка със “Уж” във текста...
...или пък, че ФСБ че ще изпеят една съвсем нормална, досущ сентиментална, красива и романтична балада? Ето! “Случва се” е точно това. За щастие в тази област ФСБ най-после се справят отлично. “Случва се” съдържа всичко от което се нуждае една качествена любовна балада в стила на тогавашните “Дженесиз” или Елтън Джон. В центъра е луксозната, при това лесно смилаемата мелодия на рефрена, който се повтаря докато – предполага се – диск-джокея смени плочата или заговори. Текста е пълен със трагика, отчаяние и безизходица: “Може ли любов веднъж изгубенаааа, пак да бликне с нова сила? Да бъде открита пак?...” Е, нека се съгласим, че колкото и банална да е тематиката, новите майстори се наричат ФСБ!
Титулната песен “78 оборота” представлява полусърцат опит да се спечели вниманието на слушателят който харесва замислени текстове. Изумяващо, става дума за  грамофонни плочи и затова какво се пази мечду браздите. Разбира се това е шега за затвореният кръг на поклонниците на Hi-Fi техниката. Все пак и тази дългосвиреща плоча се изсвирва на 45 оборота, може би някой от екипа се е сетил, колко ненужен е този непрактичен лукс (още повече, че саунд-маняка Румен Бояджиев е изброен между лирицистите)? И за да стане цялата глупост още по-хаотична, без всякакъв повод Александър Бахаров изсвирва едно забързано соло на два гласа върху хипер-активният стакато ритъм. 
Директно от поп-дискотеката идва завършека на тази ужасяващо посредствена плоча. “Безсъница” черпи енергията си от най-безобидните поп-хармонии, които слушаме нон-стоп по радиото, и които са заразили сега и нашите герои. Спортният диско-ритъм се прекъсва само за едно кратко соло на синтезатор, за да продължи към вероятно най глупавият текст в цялата звукозаписна кариера на ФСБ “Всеки има си звезда, у един е сън, в друг е жена, а у-тре ти бяга тя...” Хммм, и цялата тази композиция се нарича “Безсъница”, при което заглавието е всъшност обръщение.

И така преодоляхме още 20 минути умопомрачителен урок по прогресивна поп-реалност през 1981. Честно казано, това е точката в която ФСБ губят. Губят от класата си, губят убедителност, оригиналност, губят амбициозни слушатели, и най-срамното е че губят срещу “Щурците” във всичките тези категории. Който познава албумът им “20-то век”, ще разбере за какво става дума.

“След десет години”

Не бива да се объркваме от заглавието на този албум, за сетен път издаден на плоча за 45 оборота. Нито ФСБ празнуват 10-годишен юбилей, нито това е албума в който титулната песен се появява за първи път. По-скоро може да се предположи, че ФСБ са паднали безнадеждно дълбоко в хлопката на поп-пазара, тъй като “След десет години” беше действително най-леката песен в дебютът им “Нон стоп”.
През черно-лилавата обложка ни пронизват две очи, пристигнали с лазерна скорост от някъде в мрака. Николай Пекарев се е завърнал към пестеливият си и суреален стил, макар и с намалена инспирация.
Откриващата песен “Пак ще се прегърнем” е същевременно и новата визитна картичка на “новите” ФСБ. Като първо ни пронизва тригласието на вокалистите Румен Бояджиев, Константин Цеков и Александър Бахаров, който поема и основният вокал. Посрещат ни отново тежките китари на Иван Лечев заедно с леко пренатрупаните “стакато” барабани на Петър Славов. Клавишните са сдържани назад в звуковата картина, но играят все още извънредно важна роля, като определят темпото и настроението. В аранжимента има значително повече въздух и протранство, и даже се намира място за един удължен диалог между лиричната китара и едноглсаовият синтезатор, с които завършва песента, която е общо взето поклон на “Тото” и “Би Джийз”. В баналният текст се крият ординерни фрази като “мен ми стига”, а от издъненото пеене на Александър Бахаров, което впрочем напомня на Дерек Шулман от “Джентъл Джайънт” се разбира най-ясно стряскащото “блъскат се в нас”. С такива дрзнещи думи е ясно защо ФСБ са решили да пеят по доста неясен или може би модерен начин.
Особено очевиден, но и съмнителен е напредъка на звука от “Нон стоп”.Финният, блещукащ звук се изчиства до клинични размери в неочаквано рязката балада “Обещание”. Това е симптом на всеобщата болест у музикантите през осемдесетте години, все по-силно облягащи се на дигиталната техника. Румен Бояджиев свири вместо ситите тембъри на “минимуг”-синтезатора, остри и свежи глисандо-камбанки; тайнствено глухият мелотрон е заменен със студеният на целофан звучащ “Корг полиансамбъл” на Константин Цеков, а някогашните звучни и топло-емоционални акустични китари на Бояджиев са заменени са заменени със стерилният и изумяващо пластмасов звук на току-що нашумелите “Овейшън”-китари, този път изсвирени естествено от Иван Лечев. (Междувпрочем, най-големият проблем при “Овейшън”-китарите е, че повечето китаристи от удобство ги свирят и записват направо през вграденият им щепсел вместо през микрофон, който от своя страна би довел до пронизваща микрофония при кухи инструменти – резултата е именно този синтетичен звук, който в крайна сметка не садържа никаква акустична информация и следователно напомня по-скоро на необработена електрическа китара отколкото на “кухарка”) Върху всичките високи фреквенции се намира и място за звънкият фалцет на Румен Бояджиев, който за жалост звучи за първи път леко неуверен. Изведнъж, без всякакво предупреждение и някак си неловко се включват твърд бас със барабани за почвата на безкрайно баналният припев “Беше ли ти красива?”. Оттук нататък песента се повтаря докато слушателят започне да се прозява, нещо срещу което не помага и двугласовата соло-китара.
За огромна утеха следва инструменталната пиеса “Картини”. Тук ФСБ за четири минути печелят сърцето на страият верен почитател, като вливат отново добрият си вкус, цялото си суреално въображение и фантастиката от първите си два албума. Разбира се, връщането назад е белязано от новата електроника: чучулигат нови, по-ясно нарисувани птички, синтезираният вятър заема по-реално пространство, а синти-басът е по-ясен и по-твърд. Намесват се и нови главозамайващи елементи от фантастиката на осемдесетте: балбукат блата, съскат змии, далечни гръмотевици едва достигат слуха, електронни перкусии ни напомнят за африкански дървета, а върху всичко това виси лъскаво-лилаво оловно и неземно небе. Можем да отбележим, че ФСБ са все още ненадминати майстори на звуковата картина. “Картини” подкупва ценящият слушател, макар и да го изоставя внезапно и без завършек след едно дилетанто затихване. Тук трябва и да обърнем плочата.

Страна втора ни приветства със другата визитка на ФСБ, кавър-версията на “Amico di iori“ от италянската прог-група Ле Орме. За да открие на кого е оригиналът, авторът трябваше да тършува из разни японски(!) уеб-сайтове и различни форуми, както и колекционери продаващи “Нон стоп” във “и-бей”. Макар обложката да посочва че песента е взета от албума “Нон стоп”, версията на едноименният албум е нова, със обновен, излъскан аранжимент. По-внимателният слушател ще отбележи че липсва двойната каса, мелотронът и китарите са сменени със еквивалентите описани в “Обещание”, вокалът не е приглушен, а оцветен със разместване на фазата (“Phaser“ или “Flanger“), а клавишното соло е изпълнено на електрическа цигулка от Иван Лечев. Освен че новата версия не е повече безсрамно точно копие на оригинала, за съжаление тя само губи повечето от магията, създадена шест години по-рано. Но е факт, че римейкът е по-лек за ухото, т.е. за радиото.
Фънка на “Ако Спреш” ни припомня на някои от “инцидентите” от предишният албум. Тук са събрани всички баналности, безумици и безвкусици, на които е способна новата формация, но този път със известна съзнателна ирония, т.е. ФСБ не се взимат на сериозно. Това помага на музикантите да се изявят със всичката си виртуозност: Александър Бахаров блести през дадените паузи, Петър Славов поднася стабилен ритъм в стил “Billie Jean“, а Иван Лечев за първи път показва добър, блусарски вкус докато Румен Бояджиев и Константин Цеков се стараят да възпроизведат звученето на Стиви Уондър в песента му „Superstition“. Текста представлява директно противопоставяне на хектическата състезателна атмосфера вузпята от “Щурците”в хита им “20-ти век” и е първото дело в плоча на ФСБ от Владимир Башев. Останалото ще ни накара да се засмеем на боклучният чар на песента, от софийско-френското “р” на Иван Лечев (”За миг спри, да бъдеш все първи ти”) до френетичното пищене на Румен Бояджиев “кажи стоп”, което звучи по-скоро като “жесток”.
Албумът завършва със една странно дуалистична композиция. “Епизод от романтичен филм” е объркващ хибрид между баналността на “Пак ще се прегърнем” и фантастиката на “Картини”, безвкусицата на вокодера завърнал се с роботски тембър (който за още по-голяма ирония заявява “Все пак има стил”!), великолепно суреалният текст на Даниела Кузманова, както и лекотата на припева спрямо неуловимите куплети и очудващо сполучливият завършек, който се вмъква сякаш от никъде.

Така завършва този сравнително оравновесен албум, който представлява стабилизиране след блуждаенето в “78 оборота”. ФСБ поднасят по своят супер-професионален начин няколко истински бисери като “Картини” и “Епизод от романтичен филм”, а и задната обложка подсказва, че формацията е работила осърдно, концентрирано и вглабено, даже може би разтревожено: портрета на Румен Бояджиев го показва гризещ си ноктите! Все пак можем да отбележим, че албума оставя по-приятен вкус при слушателят от предишният.


VI

ФСБ имат дързостта да наименуват албум със число, както и вторият! Дали това е завръщане кум старата им форма, или чиста липса на по-добра идея?
Ако трябва да съдим по обложката, формацията е доста доволна от новата си продукция, за последен път отпечатана като албум на 45 оборота: виждаме новите ФСБ облегнали се на една черна стена със Румен Бояджиев и Иван Лечев като единствени хилещи се. По-късно ще разберем защо само те се хилят! Но като първо ще останем потресени от облеклото на ФСБ. Това са дрехи, които сме виждали най-много по видеоклипове на Дюран Дюран; погледнете само тази копринена ризка със тигърски мотив на Румен Бояджиев, белият гащиризон на Ивайло Крайщовски или черният кожен панталон на Иван Лечев... Въпросът, който се запитахме, към какво стремят ФСБ от 1981, се отговаря през 1984 със тази обложка едностранчиво: към масово признание.

Макар и този отговор да се е предал също и във музикална форма, за щастие музиката на тази плоча не е далеч толкова умопомрачително ординерна колкото  художественото уформление, да се надяваме че този път определено не е дело на Николай Пекарев.

Посрещат не игриви, макар и чрез сикуенсер прекалено стерилно подредените синтезатори, заедно със спортен ритъм. Изглежда че ще играем аеробик... Но ето че идват няколко китари. Иван Лечев се е научил, или са му позволили да свири извънредно тежко, макар и да са го “дръпнали” назад в крайният микс. За сметка на това соло китарата е разкошно плавна жица. Лечев също пее по вече добре познатият “роботски” начин, който сякаш не пречи тук. Простата вокална мелодия, която добре се вплетва със задните китари е обогатена от един любовен текст, който е малко по-замислен от повечето обикновени песни.
В баладата “Не така” Румен Бояджиев най после постига върховата си точка като певец, и заедно със Цеков като естраден композитор. Каквото бе започнато със “Случва се”, най-силнатапесен от “78 оборота” по някакво чудо е доведено до абсолютен перфекционизъм във “Не така”. В текста на Даниела Кузманова се говори за раздялата, и рядко сме случвали на естраден текст на толкова високо ниво: “Любовта и времето не спират нито миг, само ние с тебе ще сме други” пее Бояджиев сред виещите китари, след което настъпва едно мощно соло, силно напомнящо на Брайън Мей от  непобедимата четворка “Куийн”. Припевут се повтаря ли повтаря, виещ се със емоция която би заразила всяка публика. Тази песен е като създадена за да се изпее на стадион.
В “Дон Кихот” ще намерим много малко стилови елементи от Сервантес. Вместо това в текста Михаил Белчев е нахвърлил внушаващи, но общо взето безмислени императиви като “Дай ми шлем, дай ми щик”. А може би просто е осъзнал колко се е отдалечил от някогашната обща естетика със ФСБ? Към тази теза подсказва фразата “борил се с времето – не успял” А нали е ясно като бял ден, че ФСБ се борят не срещу, а за времето, и че губещият е само поетът Белчев? Пеят Цеков и Бояджев във дует, при което последният се дере с пълно гърло. Музикалният съпровод се състои от един странен, “говорещ” ритъм на електронни барабани, силен синтезиран бас, минимални секвензирани клавишни и едно интересно соло на синти-тромпет. Накрая за кратко изпъква силно бас-китарата изобразяваща сякаш невъзможната мисия на Дон Кихот.
Втората страна се отваря от един инструментал, който по-добре да беше останал като финална музика на някое телевизионно предаване. “На път” е съставена сякаш от най-застарелите и най-дразнещите прогресив-рок елементи: високомерна и “околосвеско пътуваща” мелодия на китарата, “борна” секция на синтезираните духови, акорди на пияно а ла Вангелис, които образуват диалог със една безизразна соло-китара, а към всичко това,  галопиращ ритъм и ултразвукови ефекти. Кой ле се е нуждаел от такъв вид “зубрашка” музика?
Със същият гръм продължава следващата песен “Завръщане” която обаче внезапно се стихва и буквално ни връща към еднообразните балади от “Кълбото”. И така това наистина е една ординерна любовна балада, достойна може би за Мргарита Хранова, но не и за нашите герои, с толкова често повтарян припев, че ще ни стане мъчно за разпиляването на таланти като Бояджиев и Цеков. При това и текста съдържащ сряскащата фраза “Завръщам се пак обичан и желан” не ни дава повод да се зарадва старият почитател.
Преди обаче ФСБ да се сбогуват в подобно посредствен тон, те решават да довършат домашната си започната с “Картини” от миналият албум. “Зимна Къща” успешно и със вкус демонстрира поредният звукосаписен напредък за 1984-а година, този път със агресивните елктронни барабани, синтезирани свирки със гласове, както и атонален ксилофон, и само за фон се добавят едва долавящи се  клавишни. Докато песента расте със фантастичният текст на Калин Донков, се добавят от синтезаторите оркестрални експлозии и всякакви вулканообразни шумове. Тук албумът свършва щастиво с най-успешната композиция. В съзнанието на замечтаният слушател ехти все още магическият текст “А сърцето на лятото – още тупти”.

С това може да приемем, че сърцето на ФСБ, оформено от великият им втори албум също все още тупти. Макар и в две от песните са се изпързаляли направо в избата на радиостанциите, Румен Бояджиев и Константин Цеков, показват че са запазили голяма част от творческото въображение, и от техничарското умение. Тук забелязваме че липсва Александър Бахаров. Незнайно защо, като композитор, той не е заместен, но като басист, задачата му поема Ивайло Крайчовски, кум който неизбежно се добавя анекдотът: “Единственият човек на планетата превърнал се от фен на ФСБ във член на ФСБ!” Крайчовски е безспорно професионален, но за жалост спрямо Александър Бахаров сравнително безличен басист, при това изглежда не е записан на всичките песни, тъй като повечето се облягат на синтезиран бас. Единствено в Дон Кихот му е даден малък пасаж към изхода.
Петър Славов се е вживял напълно в ролята на “сайбър”-барабанист със неговите “стакато” барабани, нещо което той осъвършенства във водещияат ритъм на “Дон Кихот”. Но за изумление, той рядко достига до безвкусица. Да беше показъл трика си и на Георги Марков от “Щурците”...
Големият победител е навярно Иван Лечев, потвърдил виртуозните си качества като китарист. Нещо в солата и в ритъм-китарите ни подсказва, че той би се чувствал у дома и във някоя хеви-метъл гупа.
Към всичкото казано, нека не забравим, че VI е от всякъде белязана от годината 1984. За да не си припомняме при това хитовете на “Уем!” “Събуди ме преди да си тръ-тръгнеш” („Wake me up before you go-go“) и Куийн “Радио га-га” („Radio Ga-ga“), трябва само да хвърлим поглед на ризката на Румен Бояджиев...