|
|||||
| My short stories in Bulgarian | ||||
|
||||
|
| Шест глътки и половина | ||||
| Излязъл през 1997 в "Литературен вестник" с това заглавие | ||||
| (Машина за кафе) | ||||
| Излязал през 1999 в литератуното списание "Хермес" с това заглавие | ||||
|
Винаги много бързаше. Тичайки почти непрекъснато сред връхлитащата, ръбеста пихтия от съчетания на хора, превозни средства, сгради и съоръжения, той не срещаше приятели, познати или колеги. Различни цветове, несъвместими материи се струпваха в асиметрични композиции, които в стремежа си да се допълват или противопоставят, пораждаха разнообразна безсмисленост. Човешките лица се размазваха и преобразуваха в обекти или препятствия. Неговият уверен ход изхвърляше всички ненужни идеи, които падаха на земята, деградираха и замърсяваха допълнително мръсните улици в града. Бързо и автоматично той унищожаваше съдържанието и предназначението на отделните детайли от заобикалящата го среда и те отчаяно се изливаха в безлични форми, които добре изчистени от смисъл, се свиваха лесно в хомогенна система, обикновенно с едно - единствено решение - той винаги вървеше по пътя на най-малкото съпротивление. Сутрин, в осем часа и дванадесет минути, пиеше кафе на точно определено място. Там, на не съвсем острия ъгъл между единствените улици в града, където все още имаше някаква зеленина, стърчеше малко кафене, боядисано в жълто и зелено. Точно на втората маса вляво от входа го очакваха чаша горещо кафе и пакетче бисктвити. Те бяха предварително заплатени за месеци напред и ето, че в осем часа и единадесет минути собственикът ги оставяше на определената маса. Той идваше, спираше да си почине за петнадесет секунди, а след това разбъркваше четири пъти кафето и го изпиваше - шест глътки и половина за четиридесет и пет секунди. После, невиждащ и нечуващ нищо и никого около себе си, взимаше бисквитите - тях изяждаше на обяд - и се отправяше към следващата точка от програмата си. Винаги трябваше да бъде гладко избръснат. Това много помагаше за по-бързото му придвижване. Приплъзваше главата си между другите глави или предмети от потока, а после ловко успяваше да измъкне и цялото си тяло.Тази негова способност го изпълваше със самочувствие, което понякога преливаше и помиташе някои от най-трудно преодолимите препятствия. Многобройните обекти, които трябваше да посещава всеки ден, представляваха различни по размер помещения, разпръснати из целия град. Те бяха еднообразно обзаведени с приятно галещ окото, изнасилен артистичен вкус, каращ посетителите да изпадат в комфортна апатия. Навсякъде го посрещаха досадно привлекателни секретарки, удачно допълващи интериора. Те му отделяха необходимото внимание, след което той се срещаше с амбициозно скучни хора. С тях преговаряше за предстоящи договори, предвидливо сключени месеци преди това. За да покажат благоразположението си към него, неговите партньори понякога му изпращаха някоя секретарка, която мълчаливо го отвеждаше в отделна приемна, настаняваше го удобно, даваше му вестник или списание, за да не се чуди какво да прави, енергично заголваше долните си крайници, а после с ловки движения му разкопчаваше панталоните, изваждаше от там каквото трябваше, сядаше върху него и с помощта на обувалка, го натикваше там, където му бе мястото. Всичко свършваше за пет-шест минути. Удоволствието от тези процедури бе обезпокояващо неприятно. Партньорите му знаеха това, но все пак трябваше да го уважават. Четиристотин и петдесет крачки до следващата пресечка - значи две минути и половина. Двеста и тридесет крачки на запад до магазина с книги и проспекти на витрината - една минута и двадесет секунди. Там, вече от пет секунди, светофарът свети зелено по направление север-юг - тук се пресича на юг и веднага, в първата пряка се завива на изток. Пътят услужливо се изнизваше изпод краката му, извършвайки доброволно и необходимите комбинативни съждения. Днес, тъкмо когато бе изпълнил петдесет и осем процента от програмата си, нещо като чувал или сандък внезапно падна пред него.Той нямаше време да реагира, препъна се и падна. Мигновенно скочи и се опита да продължи, но около него вече имаше гъста мрежа от гласовити лица. Опита се да ги прескочи, да се шмугне между разнообразието от горни и долни крайници - нищо не се получи. От лицата и ръкомаханията на хората явно личеше, че са обезумели и неистово крещят. Може би нещо го питаха? Най-сетне започна да разбира.Част от хората се интересуваха от него и му задаваха въпроси, които му се видяха напълно безмислени - нещо относно здравето му. Той погледна падналото нещо, което се оказа човек, и неспокойно погледна часовника си. Ще се наложи да промени маршрута си - забави се повече от четири минути. А хората продължаваха да стоят, да се питат и да си отговарят. Сигурно нещо за този, който лежеше на тротоара, някак неестествено, може би смахнато. Най-после мрежата около него се поразреди и поразкъса, той намери пролука и неусетно се измъкна. Обаче мислите му предателски се връщаха към случилото се и аргументирано обясняваха, че не всичко е изяснено. Излагайки фактите, те му припомняха струпаните хора и техните погледи, насочени нагоре, към сградата, пред която лежеше непознатият човек. В нея, на шестия или деветия етаж, той бе забелязъл един прозорец, с широко отворени крила и веещи се мръсни пердета, които някога вероятно са били бели. Ясно си спомняше, че прозорецът бълваше разюздано силно някакви звуци. Те необмислено се разпиляваха, извършвайки стотици егоистични авантюри, трептяха с излишни емоции и безразборно се съединяваха, образувайки съмнително диви звукосъчетания. Той се луташе в лабиринтите на интуитивната звукова каша, разлагаше я на отделни звуци, търсейки аналогий, думи или кодове, но усилията му бяха напразни. Привечер след работа се прибра унил у дома си. Беше много изтощен, главата го болеше от напрежение, което бе довело до късо съединение и сега мозъкът му не работеше в обичайния си режим, а само пораждаше някакви размазани образи и разплути мисли. Мислите му безотговорно нарушаваха собствената си йерархия, отчаяно сновяха в чужди територии, където объркано залагаха на хазартни игри, като по този начин проиграваха самочувствието му до последния цент. Някаква мъглявина низвергнати спомени недоволно мърмореше и го караше да се чувства безполезен. Стари угризения се рояха и прераждаха с гневно уплашени лица.Те истерично палеха огньове, размразявайки полуживите си чувства и объркано търсеха изход от затвора, на които са били осъдени доскоро. Той седна на стола до работната си маса. Огледа се: остарели от мъка предмети и мебели се бяха покрили със защитно дебел слой прах, омерзени от факта, че той отдавна бе спрял да ги употребява. В обхвата на блуждаещия му поглед попадна радиокасетофонът му, забулен изцяло в паяжина. Той стана, отиде до него и го разгледа. Обзеха го неясни съмнения, които бяха добър повод да се засили бученето в главата му. Включи го и апаратът нетактично го простреля със същите звукови фрази, които го бяха разсеялили днес. Еротичното им звучене пробуди и разяри, импотентни спомени, за които бе мислил, че са изкоренени до дупка. Музиката навлезе безпрепятствено в дълбините на проясненото му съзнание и оплождайки го се прероди в банална хармония. Освободена, носталгията разля топлина в паметта му, пробуждайки ярко оцветени спомени, които се къпеха в романтика от желания и рисуваха неосъществима, бъдеща любов от мечти. Спомените в него се разкомпресираха и започнаха да излизат деформирани от дългото безделие. Лирични картини обезумяло изпотрошиха покъщнината му. Стари приятели от мили спомени го посрещнаха с вериги и ножове. Нахлуха и неговите бивши и настоящи колеги, упражнявайки правата си с юмруци и ритници. Появи се и единственото момиче, което някога бе харесвал и може би смътно обичал. То плачеше и свиреше на арфа. Изведнъж момичето престана да свири, погледна го с омраза, яростно изскубна струните на своята арфа, омота ги около шията му и въпреки неговите протести го дотъркаля до клозета, и го обеси на казанчето. Мръсен, кървящ и безпомощен, той постепенно придоби неестествен, може би смахнат вид. Сутрин, осем часа и дванадесет минути. Чаша горещо кафе и пакетче бисквити стояха самотно, точно на втората маса вляво от входа. Кафенето се намираше на един остър ъгъл, между две улици в града, където...Нямаше значение къде точно, защото и последната зелена разстителност в града окапа неразумно бързо. След една минута собственикът изсумтя ядосано, отиде до масата, взе кафето и бисквитите и когато тръгна обратно, внезапно му хрумна нещо - обърна се и отиде до четвъртата маса, вдясно от входа, и ги остави там. Точно след една минута влезе делови човек, който моментално се насочи към масата с кафето и бисквитите, отдъхна си за петнадесет секунди, а след това с професионално пестеливи движения разбърка кафето и го изпи - точно шест глътки и половина за четиридесет и пет секунди. Петър Спасов юли, 1992 година |
||||
|
| Сбогом Черни Дни | ||||
| (излязъл в “Литературен вестник”, Брой 2, 29.01.1997 - 04.02.1997) | ||||
|
По средата на опашката пред Холдинга бе възникнал скандал и стана наложително Светослав да пристъпи към изпълнение на професионалните си задължения.Той се дотътри до конфликтната точка, извади пистолета и електрошоковата си палка, стреля във въздуха, разпилявайки излишните кибици, а след това рутинно взе да налага с палката всички участници в скандала. В следващият миг се появи неговият колега Миро, който извлече основните действащи лица, просна ги на асфалта и методично започна да троши горните и долните им крайници. Вече бе приключил енергичната си дейност, резултатите от която биха предизвикали завист у всеки терминатор, когато към тях се приближиха двама полицаи. Единият отегчено попита: - Пак ли? - Пак - отвърна Миро. - Днес вече за трети път. Първо ги карате до “Пирогов”, а после знаеш. - Нарушаване на общественият ред и нападение срещу служител на Холдинга - констатира вторият полицай. После сложиха белезници на тези лумпенизирани участници в безредиците, натовариха ги на една полицейска кола и ги откараха където трябва. Откъм Застрахователното Дружество, собственост на Холдинга, се разнесоха изстрели. Опашката пред него твърде неблагоразумно се бе разбунтувала и в момента тамошните охранители изпразваха оръжията си в краката на по-буйните клиенти. Седем-осем души ревнаха, изтанцуваха по една тарантела и изпопадаха на тротоара. Този път полицаите предвидливо дойдоха с микробус. Само охранителите на Банката, също собственост на Холдинга, нямаха толкова интересни занимания и затова, в полза на развлечението, бяха наели двама цигани, дали им бяха ножове и боксове и ги бяха накарали да се състезават както в древния Рим. Дейността на Банката, Застрахователното Дружество и самия Холдинг бе непрекъснато да бълват ценни книжа при патологично изгодни условия. Светослав знаеше, че Холдингът скоро трябва да фалира, но не се притесняваше по никакъв начин. Щеше да се дипломира само след месец и се надяваше да си намери друга работа. Настъпи оживление - както сред охранителите, така и сред клиентите по всички опашки. По улицата бавно минаваше луксозен джип, който влачеше за задната си броня четирима скъпо костюмирани мъже. Светослав позна колата и мъжете. Колата беше на застрахователно дружество от съседната улица, а мъжете - трима министри и един изпълнителен директор на банка. На Светослав му доскуча и отскочи до охранителите на Банката, които чакаха да минат други цигани, защото предишните двама вече бяха откарани към “Пирогов” или, което е по-вероятно, направо към сметището, извън града. Трудно се намираха цигани в деловия център на София, а българите все още бяха твърде скъпи Светослав се чувстваше малко превъзбуден - днес беше решил да предложи брак на приятелката си. Благовеста работеше на другата страна на улицата, в едно литературно списание. Дълго се бе чудил как да се запознае с нея. Един ден се престраши да пресече през рехавия поток коли и когато се оказа пред бюрото й, се чу да я пита дали може да му преведе студентски документи за специализация в чужбина. Тя бе мила, лъчезарна и открита, но не особенно приказлива. Тогава Светослав я бе попитал дали знае какво е характерно за школата на Ален Роб-Грийе. - Характерното е, че няма такава - бе отговорила тя със закачлива усмивка и това постави началото на тяхната връзка. Работното му време бе изтекло и той чакаше Благовеста пред входа на редакцията, когато до него паркира водевилно розова, десетметрова лимузина. От нея изскочи костюмиран левент, който на изискан български, с лек руски акцент, го покани да се качи в колата. Вътре Светослав завари Благовеста. Изведнъж улицата се задръсти от депутатски и по-луксозни мерцедеси. Политици и бизнесмени се втурнаха за среща с директорите на Холдинга. Нервна превъзбуда облада опашките пред офисите и чакащите хора терапевтично започнаха да трошат витрини и да обръщат автомобили. Колегите на Светослав си сложиха противогази, пуснаха сълзотворен газ и започнаха да стрелят с автомати. Благовеста даде наставления на шофьора и те потеглиха. - Холдингът ще фалира официално след десет дни - започна Благовеста, докато пътуваха. - Крайно време беше - отвърна Светослав. - След един месец вече ще бъда добре омъжена - продължи Благовеста. - За кого? - попита Светослав, сменяйки за секунда настроението си на 180 градуса. - Ще те запозная с него. Отиваме на вечеря, но първо трябва да ти купя подходящ костюм. За теб също съм се погрижила - каза Благовеста и извади купчина проспекти на къщи. - Тук ще живеем аз и съпругът ми, а ето тук ти и неговата любовница, като разбира се ще трябва да се ожениш за нея. - Сватби, къщи - какво става? Не те разбирам ... - От днес съм президент на чуждестранна групировка, а ти нейн изпълнителен директор. Колкото до къщите, те се намират в Австрия. За разнообразие Светослав погледна през прозореца. Група пожарникари се опитваха да свалят от светофара, на който бяха спрели, шест-седем души, които явно се бяха самообесили, защото по дрехите им се розовееха огромни значки. Всички знаеха какво пише на тях: “Сбогом Черни Дни”. На излизане от луксозния магазин Светослав, облечен в костюм, притежаван само от него и Черномирдин, без малко да прегази един старец, продаващ канцеларски материали направо на тротоара. Старецът се оказа неговият класен наставник от гимназията, но вече студен и обилно вонящ на ацетоново лепило. Огромната розова значка закачена на мръсния му шлифер безразлично отразяваше светлината, бликаща от витрината. Светослав взе туба черна боя от сергията на стареца и с нея изписа върху розовата лимузина: “Сбогом Черни Дни”. После се усмихна и се качи в колата. Петър Спасов ноември, 1995 |
||||
|
| Allegro barocco | ||||
|
Християн издебна момента, когато шефът му не бе в стаята, грабна телефонната слушалка и набра номера, който се бе превърнал в натрапчива мисъл, стържеща като банциг. - Издателска къща “Блян”, добър ден! - Извинете, търся Теодора Божидарова. - Момент, ще ви свържа - отвърна студено секретарката. Християн нетърпеливо затропа с пръсти по масата. - Да, моля! - Теодора? - Здравей, миличък, познах те! - Теди, ще се видим ли днес? - Затрупана съм от работа, слънчице. Сега съм преводач на едни англичани, които водят преговори с българска фирма, а довечера ще трябва да превеждам предварителните условия и договори. - Но, Теди - не сме се виждали почти две седмици! - Потърпи, миличък. Знаеш, че те обичам. Тази седмица ще съм претрупана от работа, но щом се поосвободя, ще ти се обадя веднага. Ако си мислиш, че и ти не ми липсваш, дълбоко се лъжеш. - Добре, Теди. Само не се преуморявай! Трябва да свършвам вече, защото аз също имам много работа. Чао, Теди! - Чао, слънчице! Християн ядосано затвори. Напоследък Теодора имаше толкова много ангажименти, че не излизаше дори и през почивните дни, защото превеждаше някакъв роман. В този момент в стаята влезе шефът и строго го попита: - Християне, какво става с проекта за хотелчето в Бистрица? - Имам още малко сметки и чертежи относно ел. инсталацията, господин Красимиров. Това е работа за още два дни, не повече. - Добре, но искам след два дни всичко да е тип-топ. Какво си се омърлушил пак? Ясно - говорил си с твоята Дулсинея, а тя пак те е шунтирала. Това моме здраво те будалка. К’ъвто си ми наивен на всичко й се връзваш. - Тя не е такова момиче, господин Красимиров. Вие не я познавате - банално се защити Християн. - Проверката е висша форма на доверие, както знаеш - казал го е Ленин, а той е управлявал многомилионна държава. - Въпреки това Надежда Крупская му е изневерявала. Шефът само вдигна рамене и отново излезе. Християн продължи да чертае проекта на компютъра си, като отвреме на време пресмяташе нещо и си записваше. Преди четири години, след като завърши ВИАС, започна да работи като проектант в тази строителна фирма. Плащаха му на ръка, без да има никакъв договор, но парите не бяха лоши. Бяха го обучили да работи с CAD-системи, пък и бе натрупал голям професионален опит. Преди да срещне Теодора, той мечтаеше да замине за Германия и да поработи там няколко години. Сега вече мислеше в множествено число, а пък тя не искаше и да чуе за Германия: “Аз не зная немски език, а и нямам желание тепърва да го изучавам. Освен това, швабите гледат на нас така, както ние на циганите”. Християн ходеше с нея от седем месеца. С Теодора го запозна един съученик от немската гимназия, Росен. С него Християн се бе срещнал случайно преди година. Той му разказа, как е завършил Международни икономически отношения в Икономическия институт и е станал управител на издателска къща. Обядваха няколко пъти заедно и ето, че Росен му предложи да го запознае с някаква преводачка от издателската къща. Първоначално идеята не му допадна. Но след като Росен му разказа всичко за Теодора, той се съгласи. Била завършила английска филология, владеела френски, обожавала класическата литература и свирела на пиано. Росен имаше рожден ден и ги покани за да го отпразнуват. Първо ги заведе в едно снобско ресторантче, където вечеряха. През живота си Християн почти не бе ходил по ресторанти, барове или дискотеки, но бе впечатлен от обстановката и музиката. По стените имаше картини в наивистичен стил с фолклорни сюжети, а за музикален фон тихо се стелеха Вивалди, Албинони и Телеман. Теодора изглеждаше невинно красива: бе висока и стройна; с дълга, чуплива, тъмнокестенява коса; открито лице; изразителни тъмнокафяви очи - приличаше на героиня, взета от роман на Толстой. Облечена бе в дискретно дълга бежова рокля, която й придаваше фин и умилителен вид. Тъй като Християн бе срамежлив и се наложи Росен да ги въведе в някаква тема за разговор, но постепенно той се отпусна и заговориха за литература - Християн говори за Гьоте, Шилер и Томас Ман, а Теодора - за Марлоу, Милтън, Шеридан и Джейн Остин. Той бе чувал за повечето от тях, но почти нищо не бе чел. После Росен ги заведе във Виенския салон на “Лучано”, където обстановката беше аристократично консервативна, а възрастен човечец тромаво свиреше на пиано виенски валсове. Там ядоха фламбирани палачинки, пиха шампанско и си говориха за предкласиката. Християн бе очарован от Теодора. Накрая, докато я изпращаше, й наговори купища поетично нежни слова. Последва усърдно дълга размяна на любезности и комплименти, а след като я целуна символично по бузата, двамата си размениха визитните картички. Беше дошъл краят на работното време, защото шефът влезе и изръмжа на Християн да си ходи - трябвало да заключва и да пуска сигналната охранителна система. Тръгна си, замислен над думите му. Постепенно върху съзнанието му, като пролетен дъжд, се изля злоба и то подгизна в мрачни предчувствия. С гневна походка Християн се отправи към ”Граф Игнатиев”, където живееше Теодора. Той никога не бе ходил у тях. Само знаеше, че тя живее под наем в някакво таванско помещение, заедно с някаква нейна колежка. От другата страна на улицата, срещу нейния вход имаше две арабски заведения за хамбургери и дюнери, които по всеобщо мнение бяха мазни, но вкусни. Християн си купи хамбургер и зачака. Около него мръсни и явно бездомни циганчета и българчета невъзмутимо се ровеха в кошчетата за боклук, изравяха остатъците от храна и лакомо ги изяждаха. Освен тях имаше един мъж и една жена: мръсни и дрипави, с неопределена възраст, те събираха мазните хартии и шумно облизваха и изсмукваха мазнината по тях. След около час мъжът се приближи до Християн и безцеремонно го заговори: - Ало-о-у, господинчо, това си е наш раййон, а ти к’во - закибичил си ми тука и ме притесняваш, докато вечерям. Нещо ми не мязаш на колега, па и да беше, пак немаше да те пуснем тука, защото станаме много маймуне на клону. Кат те гле'ам, нещо ентелегент го раздаваш, а на мен ми е писнало от журналисти, социални работници и хуманисти, които само си отчитат дейност, захлебват яко кинти, па ние после к’во - курец - пак си ду'аме супата. Тъй че се разкарай, докат не са ми кипнале лайната, че тогава и господ не мо'е да ти помогне! Около Християн се бяха насъбрали мръсните хлапета, които цветисто го псуваха на някаква смесица от цигански, турски и български. Той се поуплаши и се премести пред близкия бутик. След още половин час започна да се чувства като пълен глупак. Тъкмо бе решил да си ходи, когато един сребристобял “Мерцедес”, последен модел, с овални фарове, паркира пред входа. От него излязоха Теодора и Росен и влязоха във входа. Коктейл възбущащи вещества агресивно нахлу в мозъка на Християн, предизвиквайки нервен шок и той си запали с лечебна цел. Тъй като мигачите на колата бяха оставени пуснати, Християн реши, че скоро ще излязат. След двайсетина минути те наистина излязоха отново. Росен беше облечен с яркочервено сако, тъмнозелени панталони и папийонка в унисон с панталона, а Теодора носеше екстравагатно жълта къса рокля и много високи, златисти гръндж обувки. Те се качиха в мерцедеса и потеглиха. Стискайки зъби, Християн се качи на близкостоящото такси и ги последва. Спряха пред ресторант “Крим” и като кинозвезди бавно влязоха в него. Християн освободи таксито и се прибра с градския транспорт. В къщи счупи няколко чаши, изгори снимката й и изпуши две кутии цигари. На другия ден рано-рано си купи всички ежедневници и след като отиде на работа, започна да звъни по телефона на всички детективски агенции. В обедната почивка взе такси, отиде до вкъщи, взе телевизора, видеото, стереоуредбата - резултат от петгодишните му спестявания - и ги закара в една заложна къща. Платиха му малко, но парите щяха да му стигнат. След работа той отиде в детективската агенция, обясни на президента й всичко, което знаеше за Теодора и Росен; поиска да ги следят до края на седмицата и да му намерят пълна информация за тях. Човекът срещу него си записа всичко, помисли малко и попита: - Господине, не ми казахте нищо за нейниите родители. - Тя е от Бургас, а доколкото знам нейниите родители са починали, господин Любомиров. - Сигурен ли сте? - Не, но предполагам, че за родителите сси не ме е излъгала, защото преди време ми остави на съхранение един куфар със семейни реликви, тъй като на таванчето, където живее, вратата се отваряла с един шут. Нали знаете - в центъра напоследък стават много кражби. Любомиров, едър мъж, около петдесетгодишен, с побелели коси, се умисли, многозначително се усмихна и приключи с едно: - Ще проверим всичко, не се притеснявайтте. Ще ви се обадим след десетина дни. Християн плати капарото и си тръгна. Преди да се прибере си купи батерии, защото в къщи единствената му останала връзка със света бе един стар транзистор. В края на седмицата си взе проекти, за да работи вкъщи и когато Теодора му се обади, не му се наложи да я лъже, като й каза, че е зает. Към средата на другата седмица му се обадиха от агенцията. Освен Любомиров, в офиса го очакваше и млад, късо подстриган мъж, облечен в елегантен сив костюм, рибена кост. След като Християн плати исканата сума, Любомиров му го представи: - Това е господин Томов, който ще ви заппознае с разследването по вашия случай. Томов делово отвори папка с документи и започна: - Нещата, които ще ви съобщя, могат да вви шокират, но са факти. - Това ми е напълно ясно, продължавайте,, моля! - настоя нервно Християн. - Госпожица Божидарова, не е госпожица, а госпожа. От година и половина е омъжена за вашия бивш съученик Росен Станиславов. Живеят в четиристаен апартамент, собственост на Росен, на посоченото от вас място. Ураган премина в душата му, срина всичките му представи и ги превърна в клошари, злобно псуващи земя и небе, цялата вселена. Извади поредната цигара и запуши. - Но, тогава защо той ме запозна с нея? - Изслушайте ме и може би ще разберем - лаконично отвърна Томов и невъзмутимо продължи. - В университета Теодора е изкарала само един семестър, а колкото до нейните родители - те са живи и здрави, собственици на хотел и механа в Несебър. Християн припряно си дръпна няколко пъти от цигарата и направи знак на Томов, че може да продължи. - Росен, още като студент е осигурявал ннякои свои познати с момичета и наркотици. Издателска къща “Блян” е създадена преди четири години с пари на родителите на един от колегите му. Финансира се от няколко български и чужди фондации. Официално издава религиозна литература, но разполагаме с факти, които недвусмислено сочат, че “Блян” произвежда порнографски филми, които се пласират предимно в чужбина. Теодора е била основната актриса в тези филми, но предполагаме, че откакто е омъжена за Росен, изпълнява други функции, имайки предвид местата, на които двамата се появяват и хората, с които се срещат. Християн трескаво загаси цигарата си в пепелника. Гневни гласове се опитаха да взривят ядрена бомба в съзнанието му, но разумът му трансформира терористичните настроения във вещества, стимулиращи кръвообращението и тонуса. Той отново запали цигара и студено попита: - Къде са ходили и какво са правили минналата седмица? - В понеделник вечерта, когато сте ги ззасекли в ресторант “Крим”, са били поканени на вечеря от руското посолство. Във вторник са били заедно с министъра на промишлеността на коктейл в “Шератон”, даден от голям южнокорейски концерн. В сряда са вечеряли в компанията на американския посланик, военния и финансовия министри - в “Клуб на банкера”. В четвъртък са заминали заедно с президента на “Стопенерджи”за Париж. Върнали са се в събота по обяд и вечерта са били във Варна, на тържествена вечеря в грандхотела, дадена от холдинга “Полигъми груп”. Мислите на Християн се задръстиха и разумът му започна да стачкува, предявявайки искания за по-добри условия на работа. - Все пак, не разбирам моето участие в ццялата история. - Вие виждали ли сте съдържанието на куффара, който Теодора ви е оставила? Смутен, Християн предпочете да запази мълчание. Томов затвори папката и погледна въпросително шефа си. Той от своя страна рутинно се усмихна и сухо отбеляза: - Освен всичко останало, Росен и Теодорра имат и друг стабилен бизнес. Засега, не мога да ви кажа повече. Наложително е да отидем до вас, да вземем куфара и да го отворим тук. - Не трябва ли да се обадим в полициятаа? Любомиров иронично се засмя. - За хора, които ядат и пият на една соофра с вътрешния министър и главния прокурор на републиката, полицията е домашен питбул, готов на всичко за господаря си. Томов излезе и се върна след малко с двама млади, набити и спортно облечени мъже. Любомиров извади от сейфа зад гърба си кобур с пистолет, сложи го под сакото си и подкани останалите да излизат. Отвън всички се качиха на съвсем нов джип “Нисан” и потеглиха. През цялото пътуване до дома на Християн и обратно, Любомиров разказваше вицове, а хората му гръмогласно се давеха от смях. Християн убедително и несвързано говореше, спорейки със себе, но никой не му обърна внимание. В офиса на агенцията с помощта на шперц-трошачка Томов отвори куфара. Бе натъпкан с пакети бял прах. Любомиров разряза един от пакетите и дегустира съдържанието. - Така си и мислех. Висококачествен кокааин. - Какво ще правим сега? - промълви Христтиян, колкото да запълни подтискащата тишина. Любомиров прибра куфара в сейфа, свърза се със Росен по телефона и си уговори среща с него, предлагайки му важна и поверителна сделка.Той дойде след половин час, поздрави свойски Християн и, след като го настаниха срещу Любомиров, невъзмутимо попита: - За каква сделка става дума, господине?? - Преди година сте откраднали, пардон, пприсвоили една пратка, принадлежаща на вашият работодател - започна Любомиров и тъй като Росен хладнокръвно мълчеше, продължи. - Тя е била предназначена за по-специални клиенти. В момента пратката е при нас и ако не се споразумеем, относно нейната реализация, ще я върнем на нейния собственик, който, разбира се, ще бъде уведомен къде сме я намерили. - Разбирам - спокойно отвърна Росен. - ККакъв дял искате? - Половината, при това в стока. - Съгласен съм, обаче ще искам и още еднна услуга - Росен извади бележник, написа нещо в него и го подаде на Любомиров. Той го взе, погледна го, усмихна се и веднага му го върна обратно. - Няма проблеми - тъкмо моите юнаци ще ссе размърдат и позабавляват - полезно е за въображението им. Впрочем, какво ще правим с вашия приятел? - и той посочи Християн. - Той не може да остане в България. Злобни инстинкти потекоха по невронните мрежи в мозъка на Християн, гилотинирайки всякакви задръжки, но главният му мозък страхливо и разумно ги преобразува в отчаяние. - Ти се подигра с мен и ме излъга, прияттелката ми се оказа мръсница, а вие ми взехте всички пари, тъй че сега ми е все едно какво ще правите с мен. - Аз ще имам грижата да му осигуря работта в чужбина, но и вие му дължите нещо - отбеляза Росен. - Да, разбира се - Любомиров стана, отвоори сейфа, извади пачка долари и ги подаде на Християн - той не ги взе, но Росен грубо му ги натика в джоба на панталоните. После закара Християн до вкъщи, а Любомиров заведе хората си на нощен бар. Една година по-късно, с полет от Мюнхен Християн кацна на летище София и взе такси до хотел “Интернационал Иван Зографски”. На един от светофарите по пътя тълпа живописно дрипави хора загради колата, заплашително размахвайки колове и велосипедни вериги, но шофьорът извади пистолет, стреля във въздуха и те се разпиляха, обръщайки в яда си няколко боклуджийски кофи. След като освободи таксито, Християн си купи вестник и се настани в хотела. Преглеждайки вестника, забеляза, че статиите са написани на някакъв жаргон, смес от американска лексика и местна улична семантика. Гражданските обяви и рекламите пък бяха изцяло на английски и тук-там на немски език. Тъй като имаше няколко часа на разположение, по принуда излезе да се поразходи. По булеварда гъмжеше от разнообразно облечени с гротескни парцали хора, които бяха насядали и налягали по тротоарите, а част от тях яростно се биеха помежду си за повече площ. Той реши да се позабавлява: извади няколко германски марки и ги хвърли във въздуха. До него веднага се образува смърдяща купчина от около стотина души, които, крещейки, се псуваха и безразборно ръгаха с ножове. След като осъществиха разпределението на благата, клошарите се оттеглиха по местата си, а на асфалта останаха да лежат двайсетина души, които кървяха обилно като във филм на Тарантино. Тъй като шоуто бе свършило, Християн продължи разходката си към центъра. От двете страни на булеварда бавно вървяха пожарни коли и обливаха с мощни струи гъстите редици просяци, намиращи се по тротоарите. Голяма част от тях панически се разбяга, изоставяйки парцаливото си имущество. След пожарните коли вървяха автобуси, превърнати в линейки, и санитари товареха в тях изпопадалите по тротоарите и уличното платно хора. Християн се полюбува малко на така създалото се зрелище, но тъй като имаше опасност и той да пострада, побърза да продължи към центъра. Пред входа на пазара “Римската стена” стояха полицаи, въоръжени с автомати и облечени с бронирани жилетки, които проверяваха документите на хората, влизащи вътре. След задължителната проверка, той се вмъкна и се поразходи из пазара. Цените бяха обявени в долари, а продавачите носеха оръжия. След като се развесели достатъчно, изследвайки цените на стоките, той напусна Стената и продължи разходката си по улица “Граф Игнатиев”. Пред вратите на магазините и заведенията стояха млади и снажни мъже, с автомати, а на витрините на повечето от тях имаше големи обяви:”For sale”, “For lease”. Охранителите периодично прочистваха с ритници тротоарите от глутниците просещи чакали, застояващи се на едно място. Тъй като тротоарите бяха задръстени с луксозни автомобили, другата дейност, която те извършваха с удоволствие, бе шумно и зрелищно да трошат предните стъкла на някои автомобили, пускайки единични изстрели в тях, след внимателен оглед на номерата им. Християн се отби в някакво кафене, изпи едно виенско кафе, два френски коняка, дочете вестника и се прибра в хотела с такси. В пет часа следобяд Християн се отби в дневния бар на хотела, намиращ се до плувния басеин. На една от масите го очакваше Росен, който оживено се разпореждаше по мобифона си. След като си размениха обичайните въпроси относно пътуването и настаняването, Росен поръча уиски за двамата и изключи мобифона си. - Е, как си сега, с какво се занимаваш? - Сега съм добре, благодаря - отвърна съъс самочувствие Християн. - Шест месеца бях проектант във мюнхенската фирма, в която ми намери работа, а сега отговарям за обектите й, намиращи се в Източна Европа и Африка. А ти какво правиш в Германия? - Създадох експертно-консултанска фирма,, с офиси в Берлин и София. - И какви консултации извършваш? - Германските фирми ми плащат за да проууча в кои български фирми си струва да се инвестира, а тукашните фирми ми плащат, за да фалшифицирам и показвам техните баланси на германците - отвърна Росен, заливайки се от смях. - Но в крайна сметка германските ми партньори получават пълна документация, съдържаща истинското състояние на фирмите в България. - Росен престана да се смее, за да отпие щедра глътка от уискито. - А, щях да забравя. Ожених се отново за една германка. - Значи си се развел с Теодора? - студенно попита Християн. Росен стана сериозен. - Мислех, че си в течение. Три дни, следд като с теб заминахме за Германия, Теодора загина при катастрофа. - И как е станало това? - Нещастен случай. Връщала се е от “Копиитото” и на един от завойте е изхвърчала. - Изхвърчала? Просто ей така, без никаквва причина? - Намерили са три цяло и девет промила аалкохол в кръвта й, а също и диазепам - сухо добави Росен. Християн замислено си допи уискито и си поръча ново. - Странно - от такова количество алкохолл всеки би изпаднал в кома, а и защо й е било да се дрогира с евтини хапове, като тинейджър? - Не мисли повече за това - раздразнено измърмори Росен. - Дошли сме тук, за да се забавляваме, нали така? Християн си замълча. Тъкмо му донесоха уискито, и в заведението влязоха трима здравеняци, с тъмни очила и заредени автомати. Те чевръсто се насочиха към съседната на Християн и Росен маса, където на чаша вино седеше около четиридесет и пет годишен мъж, облечен в изискан крепдешинен костюм. Единият от тях му взе чашата и я насоли в лицето му, а другите двама му натрошиха ребрата с прикладите на оръжията, надавайки радостно злобни крясъци. После го завързаха с въжета и го изтеглиха навън. Веднага след това се появи отегчен от ежедневната си работа мъж с кофа и парцал в ръка и скоро всичко бе също толкова чисто, колкото преди появата на изведения човек. - Екстра, екстра! - ухили се Росен, отпии от уискито си и добави. - Но можеше направо да го изкормят - по-пищно щеше да е. Впрочем, тази вечер съм поканен на коктейл - защо не дойдеш с мен? - Кой организира коктейла? - Холдингът “Полигъми груп” днес навършвва шест години от създаването си. - “Полигъми груп” ли? Скандални неща изллязоха за него в германската преса. Росен избухна в смях. - Тогава ще ти бъде много интересно и заабавно да дойдеш с мен довечера. Коктейлът ще се състои тук, в най-голямата зала на хотела. Християн се съгласи и след като си допиха питиетата, Росен плати сметката с германски марки. Келнерката извади калкулатор, пресметна кръстосания курс марка-долар и му върна рестото в долари. После двамата се отправиха към залата, където се организираше коктейлът. На входа стояха десетина еднакво костюмирани мъже с автомати и качулки на лицата, които внимателно изследваха поканата на Росен и преди да ги пуснат вътре, щателно ги провериха за ютии. Отрупани с тави и бутилки маси, подредени в стройни редици запълваха половината пространство в залата, а останалата част бе декорирарана с хора, размахващи големи празни чинии, които стремително се тълпяха около масите и трескаво загребваха от тавите сериозни количества храна. На сцената имаше симфоничен оркестър, джаз-секстет и музикант с мощен синтезатор, които за разнообразие свиреха заедно. Симфоничният оркестър свиреше тържествено Деветата симфония, джазмузикантите суингираха свободно по темата, добавяйки теми от Гершуин и Майлс Дейвис, а музикантът със синтезатора пускаше ескпериментално режещи дисхармонични звуци и същевременно ревеше нещо нечленоразделно, което може би трябваше да мине за текста на Шилер. Росен енергично се втурна към масите и след малко се появи с две чинии, претрупани с храна, като подаде едната на Християн. Той огледа внимателно съдържанието й: то изцяло символизираше ядивната флора и фауна. След час и половина музикантите, уморени и плувнали в пот, спряха да свирят и се оттеглиха да ядат. В залата влязоха стотина келнери, изнесоха излишните тави и маси, внесоха бъчви с френско вино, каси с водка, коняк и уиски, и раздадоха чаши на всички гости. Християн и Росен пиеха вино и уиски, като се чукаха с различните за целта чаши. На сцената с благодарствени речи се изредиха зачервени и възторжени министри и депутати, сравнявайки президента на холдинга с император Петър I Велики, цар Иван Асен II, Стефан Стамболов, Линкълн и Де Гол. После на сцената излязоха ректорите на Софийския университет, Университета за Национално и Световно Стопанство и Националната Спортна Академия, и тържествено поканиха президента на “Полигъми груп” да мине когато има време през техните учебни заведения, за да му връчат титлата доктор хонорис кауза. Последва нещо като литературно четене, на което поети и писатели патетично рецитираха оди, поеми и речи посветени на президента на “Полигъми груп”, оприличавайки го с Медичите, Краля “Слънце”, цар Симеон и братята Георгиеви. След това художници и скулптори дариха президента на холдинга със серия картини и скулптори, изобразяващи него самия: четящ книга с мъдро възрожденско лице; с работен комбинезон, каращ ту комбайн, ту влак; седящ пред компютър, делово облечен с риза, вратовръзка и с тиранти като финансов дилър. После излезе говорителят на холдинга и прочете поздравителна телеграма, изпратена от руския министър-председател. Накрая музикантите се качиха на сцената и засвириха Тържествения марш от “Аида”, а на сцената се появиха сладкари, които пуфтейки тикаха огромна платформа на колела, на която се тресеше огромна торта, десетина метра висока и четири метра широка, във формата на фалос, чиято глазура го разделяше на три пояса: бял, зелен и червен; а върху главата на фалоса имаше лъв със зинала уста, насочена към гостите. За миг настъпи мълчание в залата, но един от присъстващите депутати възторжено се провикна: “Да живее Частният Български Национален Капитал!”, започна френетично да пляска с ръце и гостите на коктейла го последваха, а когато закономерно дойде и “Многая лета”, всички започнаха да скандират името на президента на холдинга. Президентът на “Полигъми груп” се появи на сцената, облечен в смокинг и с пура в ъгълчето на устата, направи жест към присъстващите, че иска тишина и после тържествено каза: “Благодаря ви, за уважението. Ние много ви обичаме и затова искаме добре да се забавлявате тази вечер.” След това се отдръпна, заставайки зад тортата, извади апаратче за дистанционно управление и натисна някакво копче. Мощна струя шампанско бликна от устата на лъва и измокри стотина души. Гостите на коктейла изпаднаха в див възторг, музикантите започнаха да свирят бурна чалга: джазмузикантите използваха техники от фрий-джаза, а музикантът на синтезатора импровизираше, трескаво удряйки задника си в клавишите. Присъстващите, замеряйки се с портокали и банани, се задрусаха в необуздан кючек, щедро разтърсвайки задници и шкембета. Обилно поетите храна и алкохол, както и енергичните движения си казаха думата и танцуващите шумно започнаха да изпускат газове. Замириса на зле поддържан краварник, но в залата веднага нахлуха келнери, въоръжени с големи флакони френски парфюм, пръскайки пролетно благоухание. С помощта на подвижни стълби сладкарите успяха да разфасоват тортата и когато келнерите започнаха да я поднасят на гостите, красиви млади и дългокраки мъже и жени напето влязоха в залата. Росен и Християн тъкмо отказаха да си вземат от тортата, когато към тях се приближиха няколко от новодошлите хубавици, които им предложиха да прекарат една незабравима нощ, изпълнявайки всичките им желания, при това на половин цена, тъй като останалата част щедро се поемала от холдинга. Росен попита Християн: - Е, хареса ли си някоя? - Не знам. Никога не съм бил с проституттка. - Както искаш. Аз ще си взема две. Християн се умисли, огледа момичетата с помътнелия си поглед и решително заяви: - Тогава и аз ще си поръчам две. Какво ппредлагат? Момичетата извадиха луксозни кожени папки с ценоразписи за всички услуги, които извършваха. На Християн му стана интересно, но Росен започна да нервничи. - Хайде, искам ти пръв да си избереш моммичета. Християн дълго се колеба, накрая си избра две блондинки, но взе да мърмори, че искал едната да е с тъмна и чуплива коса. Момичетата учтиво го попитаха, коя от тях точно и след като той избра едната, тя извади половин дузина перуки, изпробва ги, и след като той одобри едната от тях, двете момичета го хванаха под ръка, защото той едва се държеше на краката си и го завлякоха в хотелската му стая. В стаята си Християн поръча да му донесат един литър кафе и два литра от коктейла “Джийвс”. След като изпи половин литър кафе и гаврътна коктейла, той получи прилив на свежи сили и евристични идеи в областта на секса. За няколко часа усвои всички сексуални форми, превъртайки всички възможни пермутации и комбинации, състоящи се от трима души, реформаторски прилагайки иновационите си идеи. Преди изпълнението на всяка услуга едно от момичетата обявяваше сухо цената и акуратно я записваше на един лист. Късно сутринта, двете момичета делово му направиха общата сметка, той плати и те мълчаливо си излязоха. Християн допи остатъците от кафето и коктейла, и това принуди мозъка му да изтрезнее напълно. Подуши се: миришеше остро на пълноценен букет миризми от секрети и вещества, отделяни от всеки човешки организъм. От спомена за изконсумираните удоволствия, силно му се доповръща, но разумът в него надделя: толкова скъпа и качествена храна не се яде всеки ден. Тъкмо се бе освежил с един душ, когато на вратата се почука и той отиде да отвори. Беше Росен, и Християн го покани да влезе. - Е, как мина сефтето? - Горе-долу добре. - Как така горе-долу? Колко плати? Християн му каза. - За толкова пари трябва да си на седмото небе. - А ти колко плати? Росен се захили. - Нищо. Обещах им визи за Германия - и се замисли. - Явно за теб сексът не е достатъчно забавен. Мечтаеш за нещо истинско, нали? Християн само вдигна рамене. Росен извади пачка долари, отброи няколко банкноти и ги остави на масата. - Това е сумата, която си платил. Все пак мисля, че мога да ти помогна - после извади някаква книга. Беше стихосбирка, а на една от първите страници имаше снимка на авторката. - Харесва ли ти? - Да - отвърна Християн след като дълго време гледа снимката. - Откъде имаш книгата? - Един редактор, стар приятел ми я подари. За авторката каза, че е правила опит за самоубийство, а сега обикаля сама планините, рисува изгнили селски кенефи и се занимава с йога - после се свърза с някого по мобифона и докато Християн четеше от стихосбирката, проведе дълъг разговор, като същевременно нещо си записваше. След като свърши попита Християн: - Е, как са стихотворенийцата? Бива ли ги? - Не знам - всичко е някак объркано, отчаяно, злобно и откачено - заболя ме главата от тях. - Няма значение. Сега трябва да научим всичко за белия стих, новия роман, постмодернизма и нейните естетически и етични интерпретации върху цял куп автори. Моят приятел ще ни помогне - вдругиден е официалната премиера на книгата й и тогава ще те запозная с нея. - Но, аз нищо не разбирам от тези неща! Росен се засмя. - Аз също, но разчитай на мен - ще създадем от теб синтезиран образ на нейните идеали. Впрочем, къде беше решил да прекараш отпуската си? - На Албена, Боровец и Пампорово - никога не съм имал възможност да ги посетя. - Мисля, че ще останеш разочарован. По-добре да заминем за Гърция или Испания. Може да вземем и поетесата с нас. А сега се обличай - ще обядваме с едни интересни хора и аз държа да те запозная с тях - могат да ти бъдат много полезни. Християн се заоблича, умислен над омагьосващата непредсказуемост на бъдещето си. Петър Спасов Декември, 1996 |
||||
|
| My short stories in French |
| Adieu, Jours de Malheur | ||||
| Published in French literary magazine Brиves 1999 | ||||
|
Un scandale éclata au centre de la queue, devant le Holding, et Svétoslav* dut sacrifier à ses obligations professionnelles. Il se traîna à l'endroit du conflit, sortir son pistolet et sa matraque électrochocs, tira en l’air, dispersant les badauds inutiles et se mit à rosser à coups de matraque routiniers tous les participants au scandale. L'instant d'après apparut son collègue Miroslav, qui extirpa de la file les principaux protagonistes et les étala sur l'asphalte pour leur casser de façon méthodique les membres inférieurs et supérieurs. Il en avait fini avec son énergique activité considérable, qui aurait provoqué l’envie de chaque “terminateur” sans exception, lorsque deux flics s’approchèrent. L’un d'eux demanda avec ennui: - C'est toujours la même histoire? - Et oui, répondit Miroslav. Aujourd'hui c'est déja la troisième fois. D’abord, vous les emmenez à“Pirogov”** . Ensuite tu sais ce qu'il faut faire. - Troubles de l'ordre social et agression d'un fonctionnaire du Holding, énonça le deuxième flic. Les policiers mirent les menottes aux fauteurs de troubles, les chargèrent dans le panier à salade et les embarquèrent vers la distinations qu'ils méritaient. Du côté de la Société d’assurance, propriété du Holding, des coupes de feu retentirent. La queue, perdant tous sens de la raison, s'était révoltée et les gardes de la Société d’Assurance vidaient leurs chargeurs dans les jambes des clients les plus exités. Sept ou huit personnes crièrent de douleur, dansèrent une petite tarantelle et s'enroulent sur le trottoir. Cette fois-ci, les flics prévoyant, arrivèrent en estafette. Les gardes de la Banque propriété du Holding, étaient les seuls à ne pas avoir des activités intéressantes; pour se distraire, il payèrent deux tziganes pour se battre, leur donnèrent des couteaux et des poings américains. L’activité de la Banque de la Société d’assurance et de Holding lui-même, consistaient à vomir de titres financiers bancaires dans les conditions pathologiquement favorables. Svétoslav savait bien que le Holding devrait bientôt faire faillite mais il ne s'ne souciait pas. Il allait avoir son diplôme dans un mois et espérait se truver un autre boulot: L'excitation gagna aussi bien les gardes que les clients de toutes les queues. Une Jeep luxueuse passait lentement dans la rue, quatre messieurs en costume de luxe assis à l'arrière. Svétoslav reconnut la voiture ainsi que les occupants. L'auto appartenait à une société d’assurence sise dans la rue voisine, et les hommes…c’étaient trois ministres et un directeur commercial de banque. Svétoslav s'ennuyant déjà fit un saut jusqu'à la banque pour voir les gardes qui attendaient que d'autres tziganes passent; les deux premiers ayant déjà été amenés à l’hôpital ou ce qui est plus probable, à la décharge publique située aux alentours de la ville. Il était dificile de trouver des tziganes dans le centre d’afaire de Sofia et les Bulgares coûtaient encore très chers. Svétoslav était un peu surexcité. Le jour même il s'était decidé à proposer le mariage à sa copine. Blagovesta*** bossait juste en face, pour une revue littéraire. Il avait longtemps cherché la bonne occasion pour faire connaissance. Il avait eu un jour le courage de traverser la rue et, arrivé devant son bureau, il s'était entendu lui demander si elle pouvait lui traduire ses papiers d'étudiant pour un stage qu'il ferait à l’étranger. Elle était gentille et ouverte mais pas très bavarde. Alors Svétoslav lui avait demandé si elle connaissait les caractéristiques de ll’école d’Alain Robbe-Grillet. - Ce qui est caractéristique, c’est qu’elle n’existe pas**** , avait-elle répondu d'un sourire taquine. C'est ainsi que débuta leur relation. La journée de travail de Svétoslav s’était écoulée. Il attendait Blagovesta à l’entrée de la rédaction, lorsqu’il vit limousine d'un rose comique, longue de dix mètres, se se garer à côté de lui. Un beau gars en costume en sortit et l'invita à monter; en un bulgare distingué teinté d'une pointe d'accent russe. Svétoslav monta et découvrit Blagovesta assise à l’inférieur. Tout à coup la rue fut embouteillée par les Mercédès des députés et d'autres encore plus luxueu. Des hommes politiques et des hommes d’affaire venaient avec précipitation rencontrer les directeurs du Holding. Une surexcitation nerveuse envahit les queues devant les bureaux. Les clients qui attendaient se mirent à casser les vitres en guise de thérapeutie, et à renverser les automobiles. Les collegues de Svétoslav s'équipèrent de leur masques à gaz, laissèrent échapper du gaz lacrymogène et commencèrent à tirer à la mitraillette. - Le Holding fera officialement faillite dans dix jours, commença Blagovesta. - Il est grand temps, repondit Svétoslav. - Dans un mois je me marierai, continua Blagovesta. - Avec qui? demanda Svétoslav tristement en changeant diamétralement son humeur en une seconde. - Je vais te le présenter. On va dîner, mais d’abord, je ddois t’acheter un custume convenable. J’ai aussi pensé à toi, dit Blagovesta en sortant un tas de prospectus de maisons. C'est ici que j'habiterai avec mon mari, et l, toi et sa maîtresse à lui. Bien sûr tu devras l'épouser. - De quels mariages et de quelles maisons me parles-tu? Svétoslav s'alarmait. - A partir d'aujourd'hui je suis présidente d’une "association" étrangère, et toi, tu est son directeur commercial. Quant aux maisons, elles se trouvent en Austriche. Svétoslav tomba dans les tristes pensées et pour s'en distraire, il regarda par vitre. Aux feux où l'on s'était arrêté, un groupe de pompiers essayait de décrocher six ou sept personnes qui s’étaient sans doute pendus: on voyait rosir sur leurs vêtements d’énormes insignes roses. Personne n'ignorait ce qui était écrit dessus: “Adieu, Jours de Malheur” Lorsque Svétoslav quitta le magasin luxueux, vêtu d'un costume comme seul Tchernomirdine***** en possédait, il se dirigea vers le vieil homme qui vendait de la papeterie à même de trottoir. Il reconnat le veillard - c’était son ancien responsable de classe au lycée. Il avait déjà passé l'arme à gaushe et il puait encore la colle à l’acétone. L'enorme insigne rose accroshé à son imperméable sale reflétait avec indifférence la lumière répandue par le magasin voisin; Svétoslav prit à l'étal du veillard un tube de couleur noire et s'en servit pour écrire sur la limousine rose “Adieu; Jours de Malheur”. Puis il sourit et monta dans la voiture. * Ce prйnom signifie un homme avec la gloire du monde(religieux) ** C'est un hфpital des Services d'Urgence а Sofia *** Ce prйnom signifie une personne qui apporte la bonne annonce(l'Annonciation) Ce prйnom devienne de mot Blagoveschtenie - Annonciation (terme religieux) **** C'est une citation d'un oeuvre cйlиbre de Rolan Bart ***** C'est le nom d'un des premier-ministres de la Russie |
||||
|