“Имало едно време в един град между сградите, които се извисявали високо в небето и хвърляли дебела сянка на сто метра наоколо, имало едно малко стопанство – дворче или градинка, в което се трудели двама човека – Каин и Авел. Това не били библейските Каин и Авел. Те не били кръвни братя, но много си приличали, защото приличали на човеци. Различавали се по това, че Каин отглеждал в стопанството зарзават, а Авел отглеждал дребни животни. Но стопанството им било общо, защото в града нямало място за отделни стопанства. Каин всеки ден превит на две ровел в земята, копаел и поливал. Авел се грижел за дребните животни – хранел ги, поял ги, чистел им. Двамата имали надзирател, тъй като били един вид затворници. И този надзирател им пишел характеристики и изобщо той решавал съдбата им. И понеже Авел гледал дребни животни, надзирателят веднъж както ги надзиравал си харесал едно дребно животно и Авел му го подарил. А Каин нищо не му подарил, защото още нищо не било пораснало. И Каин се ядосал на Авел, но понеже имал страх от надзирателя, не посмял да убие Авел, а избил всички дребни животни едно по едно. Надзирателят попитал Каин: “Защо изби всички дребни животни?”, а той отвърнал: “Защото бяха чумави и ми ядяха от зарзавата”. Отишъл Авел и видял всички дребни животни умрели и казал на Каин: “Ти си лош човек”, а той отвърнал: “Нямам грях, това са дребни животни, не са човеци”. И така Авел вече нямал дребни животни, за които да се грижи, а есента Каин брал боб и ял. Авел го обесили, а Каин го пуснали да си ходи. Той тръгнал из града и разлепил по спирките и по дърветата едни бележки, на които пишело: “Ти, човеко, жалък чревеугоднико, докога ще продължава безсмислената ти жестокост да убиваш добитъка, за да се тъпчеш с месо! Стани вегетарианец и яж боб!” И минал из града кмета и го прочел!”

“И какво станало после, бабо?” – питаше детето, а баба му го смъмряше: “Няма после, това е, това е!”