(романтична история без край)
Снощи, като се прибирах от училище, срещнах лудия на улицата.
Той ме видя. И щом се разминахме, направи обратен завой и тръгна след мен. Усетих го. Тия неща много ги усещам. Преследва ме почти до нас. На ъгъла вече ми писна и реших да се скрия. Той ме подмина и…
Метнах въженцето през врата му, усуках го и започнах да дърпам. Изненада се, май. Падна назад. Започна да се души. И поради тази причина не можеше да вика. Това беше хубаво, защото по това време е доста тихо и щяха да ме разкрият. Не го удуших съвсем обаче. Пуснах го и му натъпках устата със смачкани листове, формат А4, дето си ги нося за училище, някои със задачи (по математика), други без задачи, имам и един дето си бърша химикалката, понеже много пуска мастило. Така, с листовете, малко боцка на гърлото и по сливиците, аз лично съм пробвала. Но като си луд и преследваш хората по улицата
, трябва да свикваш с някои работи. После го напръсках с дезодорант в очите. Ха-ха! Много беше смешно. Той се разрева! Още се кискам, като се сетя… Като се позабавлявах малко така, накрая усетих, че става опасно да се застоявам толкова на открито. Страшно си е вечер, може някой да те нападне. Какви ли не типове се разхождат по улиците! …Ха-ха!… И го ударих с един камък по главата – такива камъни, дето да ви свършат работа, можете да намерите почти около всяко дръвче. И той нещо ка’че ли се зашемети. И го хванах за крачолите и го задърпах. Гнус ме беше да го хващам за краката, обаче панталоните му взеха да се изуват, та ми се наложи да се прежаля. Хи-хи-хи-хи! Много весело беше – влачех си го със събути панталони по улицата, а белите му боксерки се зацапаха и доста се захабиха, даже минахме и през едни кучешки неща, прясна купчинка… Да си призная, в интерес на истината, по едно време ми стана доста тежко и се задъхах. Даже си помислих:"Няма ли кой да ми помогне!…"
"Няма! Няма никой!"
"Свършиха се кавалерите вече!"
"Само този идиот, дето ми се е обесил и ме кара да го влача по улицата, като че съм му слугиня!"
"Няма ги доблестните рицари от едно време!"
"Ех, няма го и Дон Кихот! Жалко!"
Това последното го изрекох на глас и се разкисках. Никога не мога да се сдържа. Но понеже нали можеха да ме чуят, та трябваше да подтисна безгрижния си весел смях, който като го подтиснах се превърна в един вид клокочене, и в комбинация с пуфтенето стана нещо ужасно. Случаен страничен наблюдател дори би си помислил, че съм някой извратен тип, който изнасилва беззащитните мъже по улиците, нещо като Жоро Павето в женски облик, което е направо абсурдно, тъй като аз съм едно добро момиче, скромно, мълчаливо и така нататък.
Но живота на добрите момичета никак не е лек, и даже много често никак не им върви. Като на мене тази вечер. Та аз си го влачех по улицата, съвсем не безцелно и без посока, както може би се е създало впечатление, ами като го повлякох бях решила, съвсем спонтанно, да си го занеса в къщи, в мазето, на спокойствие…
Обаче много хубаво не е на хубаво, казва народът, а когато говори народът и аз мълча. Защото съм си мълчалива, вече казах.
И така хубавото свърши, защото… Никак не ми се иска да го кажа, както на човек обикновено не му се иска да си спомня за някои неприятни работи, които му се случват понякога, но... с две думи - не можах да стигна далече. Истината беше, че както си го влачех и вече наближавах до нас, и така зад мене, (т.е. пред мене на пътя ми, но аз нали го влачех и бях гърбом), и така изникна изведнъж на пътя ми… леля Ваня!
Ужас! Леля Ваня! Как можа!
Леля Ваня или по-точно доктор Върколакова е приятелка на майка ми и още от малка ме понаглежда и ми се кара. Беше се заела с възпитанието ми и изобщо ме възпитаваше доста строго, меко казано. Сега ме възпитава по на рядко, но нейните порицания не се забравят. Леля Ваня – д-р Върколакова, е много сурова жена, от която винаги ме е било страх. Тя има един такъв властен глас и в лицето също е доста страшна, има и мустаци, и изобщо тя единствена можеше да си позволи да ме тъпче с каквото си поиска, защото просто не търпи възражения. Карала ме е да ям гнили череши, стипчиви гадни ябълки, дори дюли! Дюли!!! Какво ли не съм преживяла покрай нея. Е, това е вече минало, но и сега като я видя, се стряскам, и все имам чувството, че съм сгафила нещо и ще ми се кара, и ще ме кара да спя от два до пет и после да ям разни гадни яденета. Тя знае най-добре какво трябва да правят децата, нали е докторка.
Та тази жена именно изникна на пътя ми и извика в нощната тишина с плътния си мощен глас:
— А! Пепи! Ама това ти ли си! Какво правиш толкова късно по улиците!
— Шшт! Тихо бе, лельо Ваня! Хората спят. — опитах се да овладея урагана. Но не успях.
— Ма какво правиш ти! Какво е това? Я да видя! – развика се гръмко и отчетливо тя.
Малко е да се каже, че ме разкри. Разобличи ме даже пред целия квартал. Такава си е тя, леля Ваня, нищо не разбира от дискретност.
И край! Вече с мене беше свършено. Утре целият квартал щеше да говори, че ходя с възрастен мъж, с който най-безсрамно правим разни работи на улицата и който освен това е и алкохолик и ме кара да го нося като се напие. Щяха да кажат на баща ми, а той – на майка ми, и после можеше и да ме накажат примерно да се прибирам от училище веднага в къщи и да не гледам телевизия цяла седмица (или в най-добрия случай само втора програма).
А като я видях, леля Ваня, как се намръщи като го видя лудия, ми стана ясно какво ще последва. Което и последва:
— Ха! Браво! Браво! И какво сега, влачиме го за краката, така ли! А!
— Хм, да. — смотолевих притеснено.
— И къде го носиш? — Леля Ваня ми се караше като ми задаваше въпроси. Реторичните въпроси бяха нейното смъртоносно оръжие. Задаваше ми разни идиотски въпроси, на които аз докато се замисля какво би могло да им се отговори, тя нападаше отново и ми викаше и ме обсипваше с още десет други разни такива въпроси, и всичките те оставаха без отговори, които пък от своя страна оставаха да тежат на моята съвест. Да, леля Ваня атакуваше съвестта ми, като я бомбардираше с въпроси. А всичките й въпроси завършваха със страшна, обвинителна интонация. От която лошото дете го заболява обикновено стомахчето, което е и целта, предполагам.
— Къде го носиш, а? Къде?
Скалъпих на бързо една лъжа:
— Опитвам се да го занеса до Пирогов, май му прилоша и припадна. Молеше ме да му помогна и…
— Пирогов е в другата посока! — отсече леля Ваня.
— Ами,… да… аз,… тъкмо го обръщах… — вече издишах. Въображението ми се изчерпваше.
— Защо са му събути гащите? — леля Ваня не се оставаше лесно да бъде излъгана. Тя разследваше фактите. Очевидно нямаше намерение да остави нищо неразяснено.
Обаче това вече не можех да обясня и я загледах тъпо. Изворът на моето въображение беше окончателно пресушен от сухотата на фактите… Очакваше ме нещо ужасно.
— Я, дай да го видя! — Вярна на Хипократовата клетва, леля Ваня очевидно бе решила да го прегледа и да му окаже първа помощ, ако се наложи. На мене ми причерня пред очите – намереше ли листовете в устата му, за мене щеше да стане наистина лошо. Как щях да обясня тяхното присъствие там, докато ме е молел да му помогна, не знам. Трябваше да действам бързо. Докато си оставяше на земята докторската чанта, аз почти успях скришно да измъкна листовете от устата му, без да ме види. Обаче не можах да ги скрия. И дума не можеше да става да изтичам до най-близката кофа за боклук. Леля Ваня ги видя в ръцете ми, и аз трябваше да обясня някак си защо държа тези листове и то по-бързо, защото ако й хрумнеше да ги разгледа щеше да види, че са подгизнали и може би дори да разпознае слузта по тях като слюнка. Тогава аз може би щях да изкажа предположението, че някое гладно бездомно куче ги е дъвкало и след като е видяло, че не са вкусни, ги е изплюло, но асоциирането им с устата на потърпевшия луд ставаше много по-вероятно, така че трябваше час по скоро да се отърва от тях.
— Ха! Лельо Ваня, виж какво си намерих! — отговорих на въпросителния й поглед, който тя мяткаше към уличаващите ме листове.
Знам добре приказката за гузния, който бягал негонен, но когато вече са ме подгонили… от опит знам, че най-добрият начин да се оправдаеш е да изпревариш обвинението с някое небрежно изказване:
— Листове! ...Знаеш ли как ми трябват? Да си пиша задачите по математика. Обаче са малко смачкани, о колко жалко! И освен това са изписани, а-а-а! — озадачих се аз, и в изблик на разочарование ги хвърлих през оградата в съседния двор. В този двор не можеше да се влезе, понеже беше запустял и входът беше задънен с боклуци.
Леля Ваня се ядоса на несериозното ми отношение към нещата от живота и ме наказа да стоя до стената, докато тя преглеждаше пострадалия. Установи, че си е ударил лошо главата върху твърд предмет. След като му оказа първа помощ, накара един съсед – вече се бяха събрали доста зяпачи – да го закара в Пирогов. А мене ме завлече насила у тях "да си поговорим"...
* * *
Най мразех да ходя у тях. Леля Ваня много обичаше да ме тормози и да ме назидава. Понякога ми биеше и инжекции, но най-обичаше да ме удря с чукчето, а аз се преструвах, че не усещам, за да не помисли, че съм луда.
Холът смърдеше на спирт и лекарства, а столовете бяхя постлани с жълти космати китеници. Аз лежах на дивана, където обикновено лягаха пациентите. Леля Ваня имаше много специални пациенти... Трябваше да полегна, за да ми сложи ижекция. Спринцофките на леля Ваня са антични - стъклени, от едно време. Тя не признава еднократната употреба. И много боли освен това – леля Ваня така кръвнишки ги бие инжекциите - хваща спринцовката все едно държи нож за убиване, както правят по филмите от Студио-Х и я забива точно по същия начин! Професионалистка! Направи ми обстоен психиатричен преглед. Гледа ми зениците, мери ми пулса, кара ме да стоя права с вдигнати нанапред ръце с разперени пръсти, кара ме да се плезя, свети ми с крушка в очите и прочее. Неприятно, но според мене с всичко се справих отлично...
– Видя ли, не съм за лудницата, лельо Ваня! Нали?... – тя много добре видя, че мога да се плезя и да перя пръсти… не разбирам какво ме тормози повече... и какво иска...
Но страшно много ми се приспа и явно съм заспала на канапето...
Като се събудих леля Ваня ме пусна да си ходя, но преди това ме накара да обещая, че ще слушам майка ми и че няма да пуша повече, даде ми да подържа и да разгледам от близо някакъв бял дроб на пушач, който беше донесла от моргата и който беше доста неприятен на пипане... Обещах й повече да не се занимавам с никакви чичковци по улиците и да си уча уроците по история, за да нямам двойки!
* * *
След няколко дена милиционерите намериха трупа на лудия. Липсваше му единия бял дроб. Жена му си призна, че му го е извадила, след което го е сварила на супа и го е изяла. Но тъй като го беше изяла, нямаше никакви веществени доказателства за престъплението и то остана полу-разкрито полу-неразкрито.
Според мене виновен беше Джак Изкормвача... но ония от милицията така и не ме попитаха!
А аз имам амбиции!
Моята мечта в живота е да се реализирам като сериен убиец в щатите. Искам един ден да емигрирам там и да предизвикам ФБР на двубой с най-кръвожадния и най-неразкрития сериен убиец в историята - АЗ!
BACK | © 2000 Пепелянката Пепи