сЛЕД РАЗХОДКА В ПРИРОДАТА

           Човешката душа е нещо неуловимо. Когато гледам как слънцето докосва все още хладното море и създава слънчева пътека, аз чувствам, че нещо се променя в мен. Човешката ръка не може да пресъздаде изцяло гледката на острия връх, леко забулен в мъгла, или на старото дърво, обляно в лунна светлина. Душата се докосва до красотата на света и се смълчава пред величието на природата.          

           Понякога, когато погледна от някой връх разстлалата се в краката ми земя, аз се чувствам толкова малка и незначителна. Ручеят ромоли със сребърния си глас и разказва древни предания за забравени времена. Листата по младите клони припяват песента на пролетта. Морето гали старите скали, заоблени от вечните му ласки. Аз слушам тези гласове и ми се иска да се превърна в искрящо бял сняг и да прегърна цялата тази прекрасна земя. Понякога сънувам, че летя с вятъра и шушна в клоните на дърветата. Друг път се гмуркам с палавите делфини в дълбините на морето. Когато се събудя се чувствам затворник в собственото си тяло. Неуловими копнежи и неразбрани желания се блъскат в душата ми. Въображението се развихря и ръката сама посяга към белия лист. Но може ли да се опише с думи красотата?