Морето ме докосва ласкаво 

и се опитва да отмие наслоената самота.

Всеки ден, щом слънцето дари

със златен ореол тъмните скали,

аз отивам на неуговорената среща.

Надеждата е моят другар,

слънцето - свидетел,

вятърът - помощник,

морето - утешител.

Безмълвните викове на моето сърце

заглъхват в морския прибой.

И ден след ден умират в самота.

Когато угасва денят,

морето отново ми шепне,

че надеждата е като слънцето 

и никога не умира истински.

И всяка вечер, 

наметната с призрачен плащ 

от угасващи слънчеви лъчи,

аз моля вятъра да ти донесе думите ми

и да ти напомни за мен. 

Морето прибавя към моето послание

солени пръски и шум от прибой.

На другата сутрин ме събужда надеждата.