КЛОНЧЕ БЕЗ ЛИСТА

          Клонче без листа, отрупано с тъмночервени зърна. Клонче без листа, но все пак живо. Червените му очи загадъчно премигват в полутъмната стая. То се поклаща в бялата ваза самотно и все пак весело – спомен от един чудесен есенен ден.

          То беше високо, най-високото на хълма. В краката ми лежеше градът, а над клончето беше само слънцето. Закачливите очи на храста ме поглеждаха дяволито и сякаш ми казваха: “Виж, аз съм най-близо до слънцето, което ми даде живот, и най-близо до звездите, които целунаха плодовете ми. Дори ти не можеш да стигнеш върха ми.” Непослушният вятър се мушна между клоните му, но храстът не зашептя, защото есента беше отнела словото му. Гордото клонче се преви и ме докосна. Протегнах ръка и то остана у мен – за да ми напомня, че есента е дошла. Сега вместо звездите го целува лъчът на електрическата лампа. И вече не е толкова близо до слънцето. С него стаята ми заживя нов живот. Веселото клонче донесе със себе си слънцето, толкова често скрито от димни облаци, и звездите, отдавна помръкнали от изкуствения блясък на лампите. Сега в стаята ми е есен. Зимата наближава, но тя няма да влезе при мене, а само ще духне в прозореца и ще остави сребърни цветя върху него. А през пролетта ще ида при същия храст и ще откъсна символа на зараждащия се отново живот. Тогава храстът ще проговори и слънцето, звездите и вятърът ще са отново гости в моята стая.

          Червените очи многозначително премигват, време е стаята да потъне в мрака на беззвездната градска нощ. Протягам ръка и електрическата светлина угасва. Лека нощ, моя есен.