Хаджи Димитър

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви, лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена ;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече ;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по-силно тече!

Жътва е сега . . . Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак . . . Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят . . .

Денем му сянка пази орлица

и вълк му кротко раната ближе ;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер - месец изгрее,

звезди обсипят свода небесен ;

гора зашуми, вятър повее, -

Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,

чудно, прекрасни, песен поемнат, -

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже -

и той я гледа, - мила, засмена!

"Кажи ми, сестро, де - Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, -

аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата,

летят и пеят дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата . . .

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, -

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли - пече!

Христо Ботев 1873 г.