Конституцията на Европейския Съюз – мястото, интересите и проблемите на малките страни в нея и границите на Конституцията при евентуално ново разширяване на Европейския Съюз

Изготвил: Кристиан Тонев

Студент пети курс по международни отношения, подспециалности европейски и американски изследвания в Ягелонски Университет, Кракoв, Полша. Стажант в Администрацията на Президента на Република България в периода 17 ноември – 12 декември 2003 г.

София, 2003 г.

* * *

Увод

На срещата на най-високо равнище, на Европейския Съвет, в Лакен през декември 2001 г., държавните глави на страните членки взимат едно съдбоносно решение за бъдещето на Европейската Общност. Без съмнение, появата на една нова, преходна институция, е пряко свързана с улесненото функциониране на Европейския Съюз, като се има предвид почти двойното увеличение на броя на страните членки до 2015 г. Формирането на Европейският Конвент и неговото формално работно начало през февруари 2002 г., поставя множество въпроси за разрешаване. Едновременно с това се появява едно огромно европейско изпитание – създаване на един успешен и преди всичко компромисен Конституционен Договор. Работата на Европейският Конвент успя да даде следните отговори на проблемите, повдигнати в Декларацията от Лакен:

· Предложи едно по-добро разделение на компетенциите между Европейският Съюз и страните членки.

· Предложи обединяването на досегашните договори, както и правното институционализиране на Европейския Съюз.

· Предложи формалното отхвърляне на триколонната структура на Общността.

· Предложи по-голямо участие на националните парламенти в улеснените процеси на вземане на решения в европейските институции.

· Предложи въвеждането на Хартата на Основните Права в Конституционния Договор.

Европейският Конвент завърши своята работа на 20 юни 2003 г. Тогава бе проведено заседанието на Европейския Съюз в Солун. Представеният там Конституционен Проект имаше за цел да превърне Европейския Съюз в една по-демократична, по-прозрачна структура, която ще функционира по-лесно и ще бъде фактор за стабилност в новия световен ред. Проектът беше предпоставка за свикването на Междуправителствена Конференция, която трябваше да се заеме с предложените реформи. Крайната цел е приемането на текста на Конституционния Договор, до края на декември 2003 г., още по време на италианското председателство. Проведените три Междуправителствени Конференции в Рим, Брюксел и Неапол не приближиха съществено приемането на компромисния договор.

1. Основните разногласия между големите и малките страни по отношение на проекта за Европейската Конституция.

Важна първа стъпка в търсене на основните разногласия между малки-те и големи страни е разграничаването им по категории. Новото разширяване на Европейския Съюз до 27 страни, ще доведе до образуването на 9 категории страни. Въпреки всичко, редно е да се отбележи много силната позиция на шестте най-големи в Общността – Германия, Франция, Великобритания, Италия, Испания и Полша. Тяхното население представлява над 60% от населението на Европейския Съюз. Това е един основен фактор, който несъмнено събужда контроверсии, особено в сферата на decision-making както в Съвета на Министрите, така и в Европейския Съвет. На базата тази величина, разстоянието между малки и големи става по-видимо отколкото е било някога.

Друг основен проблем са различията между самите малки страни. Този факт винаги е водил до невъзможността за сформиране на стабилни коалиции. В различните сфери на водене на политика, се образуват редица варианти, където характерно е позициите на една малка страна да са сходни с дадена голяма. Когато става въпрос, обаче, за институционални проблеми, малките страни имат афинитет към съюзяване. Ето защо, проектът за Европейска Конституция, събужда няколко съществени разногласия, именно по линията на институционалните реформи.

1.1. По въпроса за въвеждането на президентската институция в Европейския Съвет.

В началото бих искал само да представя на кратко основните моменти от проекта за президентска институция. Тя води началото си от една обща позиция на Франция, Великобритания, Испания и Италия, през есента на 2002 г. Следващата фаза е така наречената инициатива АВС (Aznar, Blair, Chirac), която предлага постоянно председателство на Европейския Съюз с мандат до 5 години. През януари 2003 г., инициативата АВС се преражда в френско-немски хегемонен компромис за двойното президентство. Възникналите противоречия относно проекта за тази нова институция предопределят появата на нов компромисен вариант. Той е представен от председателят на Европейския Конвент – Валери Жискар Д’Естен – на 26 април 2003 г. Формата на проекта на Д’Естен е включена, с малки изменения, в предложения в Солун Конституционен Договор.

Част I, чл. 21, ал. 1… Европейският Съвет избира свой председател за срок от две и половина години, с възможност за подновяване на мандата.

Предложението за въвеждане на подобна институция събужда много противеречия в редиците на малките страни. Истински лидер на опозицията се оказват страните от Бенелюкс. След тяхна инициатива, през април 2003 г., е организирана среща в Люксембург. На тази среща присъстват 18 страни членки и кандидат-членки, които формулират общо, отрицателно становище относно френско-немския проект.

Характерното тук, е че има видимо съюзяване на малките страни, които не одобряват предложението за председателство на Европейския Съвет. На лице са няколко основни мотива, които обосновават опасенията на малките страни, относно последиците от въвеждането на тази институция.

· Проблемът с даването на правомощия в ръцете на една личност, в специалност в сферата на външнополитическите въпроси.

· Отхвърлянето на един традиционен символ от историята на европейската интеграция – ротационния принцип. В този аспект опасенията на малките страни имат своето политическо основание. То е свързано, от една страна, с процедурата по избиране на евентуалния бъдещ президент. От друга страна, опасението, че президента ще бъде избиран предимно измежду видни личности на влиятелните европейски страни.

· Този проект ще доведе до разрушаването на институционалния баланс между Европейския Съвет и Европейската Комисия, което неминуемо ще роди конкуренция за водачество между двете основни европейски структури.

По отношение на първото противоречие, малките страни се противопоставят най-вече на евентуалните външнополитически задължения на Президента. Това може да ослаби ролята на Министъра на Външните Работи на Европейския Съюз, поради дублиране на функциите. В тази насока компромиса може да бъде само един – да се възложат на Президента такива функции, като контрол на взетите решения от Европейския Съвет, и ръководене на неговата работа.

Вторият мотив касае евентуалния избор на такъв Президент. При запазване на квалифицираното мнозинство от Ницейския Договор, подкрепата на малките страни ще е от голямо значение. Допълнително затруднение ще създаде факта, че един такъв избор няма да е по проект на Европейската Комисия. В такива случаи, необходими са гласовете на 2/3 от гласовете на страните членки. Тук бих искал да спомена за предложението на Португалия от юли 2003 г., което в замяна на избора чрез квалифицирано мнозинство, акцентира върху необходимостта за консенсус.

Несъмнено по въпроса за европрезидента има много противоречия. За това може да говори големия брой негативно настроени малки страни. Те осъзнават какъв силен коз ще представлява тази длъжност в ръцете на шестте големи държави. Още повече ако Президента получи широки външнополитически функции. Не е случаен факта, че именно видни представители на малки страни са сочени като евентуални кандидати за поемането на този пост в началото на 2006 г. Това са сегашният премиер на Люксембург – Жан-Клод Юнкер, бившият премиер на Финландия – Пааво Липонен и премиера на Дания – Андерс Фог Рассмусен. Именно тези три държави са най-активни срещу въвеждането на президентската институция в Европейският Съвет. Към тях се присъединяват Белгия, Нидерландия и Швеция. На 21-ви ноември 2003 г., Шведският Парламент гласува против въвеждането на Европрезидент със 159 гласа "за" и 120 "против".

В края е редно да се зададе основния и най-важен въпрос, произлизащ от представените разногласия. Нужен ли е Президент на Европейския Съюз? За интересите на малките страни формирането на тази институция е излишна и неблагоприятна. За големите и влиятелни членки, това би било един силен политически коз, особено при представянето на Общността на международните форуми. Изборът на лидер измежду равните е в противовес с демократичните закони, представителство и контрол, на които се базират интеграционните идеи на създателите Моне, Шуман, Анри Спаак и Аденауер.

1.2. По въпроса за реформата на Европейската Комисия

Проблемът с появяването на дисбаланс между двете основни европейски институции е по-скоро пряко свързана с реформата на Европейската Комисия, предложена в Конституционния Договор. Междуправителствената Конференция в Неапол в дните 28-29 ноември 2003 г., стигна до компромисен вариант, променяйки de facto член I-25.3 от проекта за Конституция, който предвиждаше следното:

…след 1 ноември 2009 г. Европейската Комисия ще бъде съставена от председател, заместник-председател, министър на външните работи и 13 комисари.

Решението от Неапол практически сложи край, засега, на дискусията за числения брой на еврокомисарите при един разширен Европейски Съюз. След срещата в Неапол, практически, се потвърди старата система “една страна – един комисар”. По този начин малките страни извоюваха един общ успех на това равнище. Работата над проекта на Конституцията беше съпътствана от редица негативни становища, относно реформата в Комисията. От страна на малките страни, биха могли да се определят редица мотиви, между които:

· Европейската Комисия е пазител на общия интерес, като същевременно е гарант за малките страни срещу разпределението на гласовете в Съвета на Министрите.

· Новоизбраният Председател на Европейската Комисия ще има прекалено големи правомощия. Това ще доведе до такъв момент, в който той ще има правото да избира останалите членове на колегията, на база политически приоритети.

· Тези правомощия на Председателя на Комисията, неминуемо, ще имат ефект върху политизирането на този орган.

По първото противоречие, опасението на малките страни е по-скоро свързано не толкова с функционирането на Европейската Комисия, колкото с демократичното представяне в този орган. Още повече, че проекта не определя точно ротационния принцип на комисарите с глас. Това, което бе предложено е ротацията да е на всеки пет години по демократичен принцип. Със сигурност негативните оценки спрямо предложената реформа, произхождат от това, че нито една страна не иска да бъде безучастна, без свой представител в Комисията.

Проблемът с въвеждането на Председател на Комисията би могло да събуди наистина съмненията, че ще се политизира този орган. В проекта за конституцията е записано следното:

… член I-25.1. Европейската Комисия изпълнява бюджета, подсигурява изпълняването на конституцията … изпълнява координационни, изпълнителни и административни функции … Европейската Комисия е независима.

Без съмнение Комисията ще бъде по-влиятелна на базата на този проект, това влияние ще се отрази и на нейния председател, което може да представлява поредната трудна сфера за компромис.

След Конференцията в Неапол стана ясно, че всяка една страна ще има свой комисар с равностоен глас. Тази система, ще бъде най-вероятно поддържана до едно по-пълно консолидиране на Европейския Съюз. Като дата, тази перспектива може да се отдалечи чак до приемането на Турция след малко повече от десет години.

Тук е мястото да изкажа моите опасения, свързани със запазването на една голяма Комисия. Именно голямата Комисия, ще увеличи бюрократичния потенциал на Общността, което ще доведе до тромаво и забавено изпълняване на основните функциите. Следващият проблем е свързан с евентуалните ресорти, с които трябва да се заемат не петнайсетте, а двойно повечето комисари. Със сигурност, ще се стигне до един такъв момент, в който ще се създадат ненужни и маловажни области за действие, ще се създадат втора категория комисари или подкомисари. Допълнително, не може да не се спомене факта, че еврокомисарите са единствено европейски чиновници, а не представители на националните си интереси.

Реформата, предложена в Конституционния Договор, изглежда добро решение в бъдещ аспект, с цел улесняване на работата на Европейската Комисия. Преди това, обаче, трябва ясно и точно да се определи ротационния принцип, най-добре за по-кратък период от пет години, по подобие на ротационния принцип в Съвета за Сигурност на ООН, валиден за непостоянните членове.

Най-активните представители от групата на малките страни, които настояваха за запазване на системата “една страна – един комисар”, бяха скандинавските държави. За Финландия и Швеция реформата в Европейската Комисия, представляваше недопустим сценарий. Към тях активно се присъедини Гърция. Единствено Белгия, като страна основател на първата Европейска Общност, виждаше необходимостта от промени.

1.3. По въпроса за въвеждането на “двойното мнозинство” в процедурата по вземане на решения в Европейския Съвет и Съвета на Министрите.

Проблемът с разпределението на гласовете е основната част на противоречията, при анализирането на проекта за Европейска Конституция. Всъщност, това е и единствения, по-важен въпрос, който допринася за неуспехите на провежданите Междуправителствени Конференции. Интересното тук, е че разногласията са предимно в редиците на големите страни. Този факт твърдо и ясно подчертава значението и ефекта от една такава реформа. Само на кратко бих искал да разгранича основните разлики между системата въведена от Ницейския Договор, и новата, предложена в Конституционния Проект. Според първата система, одобрена в Ница, гласовете се разпределят на базата на три фактора, когато трябва да се вземе решение с квалифицирано мнозинство:

· Проектът трябва да бъде подкрепен от минимум 72% от гласовете (при 25 страни членки, това означава 232 гласа за от общо 321).

· Проектът трябва да бъде одобрен от минимум половината страни членки.

· Страните, които подкрепят даден проект трябва да представляват минимум 62% от населението на Европейския Съюз.

Проектът, предложен в Конституционния Договор, говори за следните промени, въвеждайки “двойното мнозинство”.

…член I – 24.1….ако Европейският Съвет или Съвета на Министрите трябва да гласуват с квалифицирано мнозинство, то такова мнозинство изисква подкрепата на мнозинството от страните членки, представени от 60% на населението на Европейския Съюз (влиза в сила от 1 ноември 2009 г.).

Според Болдуин и Видгрен, промяната на процедурата по взимане на решения води до едно много важно заключение. На базата на статистиката е пресметнато, че Ницейската система позволява да се прокарат успешно проекти при едва 2% от всички възможни комбинации. “Двойното мнозинство” увеличава тази възможност до 22%. Неслучайно битката за гласовете се води главно от големите държави. Новата система фаворизира тяхната позиция, улеснява неколкократно възможността за прокарване на даден проект.

Какво фактическо влияние, върху малките страни, ще окаже системата “двойното мнозинство”?

· Тя има за цел избягване от безизходни положения. Това е формален отказ от “Люксембургския Компромис”, при който една страна можеше да блокира даден проект, цитирайки “жизненоважен национален интерес”.

· “Двойното мнозинство” няма да позволи на да се вземе решение, само с гласовете на малките страни. Те задължително трябва да търсят коалиция с минимум 2 големи. От друга страна, гласовете на малките страни ще са от голямо значение, когато група големи страни имат желание да прокарват важен за тях проект.

· Приемането на новата система ще засегне няколко основни сфери, където ще е по-лесно да се взимат решения. Това са вътрешната политика; правосъдието; имиграционната политика и политиката за даване на убежище.

Както споменах, главните противоречия са между големите страни. За запазване на Ницейската система са Полша и Испания. Франция, Великобритания и Германия смятат реформата за необходимост. След последната Междуправителствена Конференция в Неапол, не се стигна до желания компромис Трябва да се спомене, че Външният Министър на Великобритания предложи запазване на Ницейската система до 2009 г., както е предвидено. Евентуално около 2009 г., да се проведе конференция, която ще реши за ефективността на Ницейската Система. Това предложение е подкрепяно от Полша. Германия твърдо е решена да прокара “двойното мнозинство”, като начин на гласуване, валиден от ноември 2009 г (виж приложение 1). Сериозните проблеми и разногласия в тази сфера могат да предопределят самото приемане на Конституционния Договор от редица страни.

Този проблем за малките страни явно не е от съществено значение, осъзнавайки факта, че представляват мнозинство. Бъдещето на процедурата по вземане на решения най-вероятно ще зависи от това, как разширеният Европейски Съюз функционира.

1.4. По въпроса за мястото на малките страни в Европейския Парламент.

Според проекта на Конституционният Договор, ролята на Европейския Парламент е следната:

… член I – 19.1. Европейският Парламент заедно със Съветът на Министрите има законодателни и бюджетни функции. Едновременно с това има правото на политически контрол и консултации. Европейският Парламент избира с мнозинство председателя на Европейската Комисия.

Без съмнение продължителната реформа на Европейския Парламент се стреми да превърне тази институция в истинска законодателна власт. Последните предложения потвърждават тази тенденция. Все по-големите бюджетни правомощия и все по-демократично представителство в Парламента са сериозна предпоставка за неговата основна позиция в Европейската Система. След Конференцията в Неапол, бе взето решение за увеличение броя на евродепутатите от малките страни. Това неминуемо ще е полза на техните интереси. Само по този начин, активното и добронамерено участие на малките страни, ще им дава ценната възможност за създаване на коалиции ad hoc, за защита на горепосочените интереси. Въпреки, че Парламентът ще действа като долна камара на Съвета на Министрите, то неговото значение покрива все по-голяма част от проблемни политически области. Такива ще бъдат енергетиката; околната среда; транспорта; социалната сигурност; вътрешните работи и правосъдието.

Важен момент е все по-голямото участие на националните парламенти в процеса на одобряването на проектите. Новост е възможността, при която 1/3 от националните парламенти могат да изкажат негативно становище спрямо определен законопроект. Тогава Европейската Комисия е задължена да преразгледа посочения проект. Това несъмнено е удобно решение за малките страни. Най-вероятно реформата ще продължи още по-далеко. Тогава тази 1/3 ще може изцяло да отхвърли законопроекта.

С едно изречение ролята на малките страни в Европейския Парламент става все по-влиятелна, което ще допринесе до вслушване в техните желания и съмнения. Още повече, че допълнителен коз, ще бъде сериозното участие на съдии в Европейския Съд, представящи малките страни, гарантиращи спазването и изпълняването на конституцията.

2. Мястото и ролята на малките страни е етапа на ратификация.

Конституционният Договор не дава окончателни договори, какво да се предприеме, в случай, че някои от страните членки или кандидати не приеме проекта. Този мотив събужда все повече опасения, със сближаването на края на Италианското Председателство. Общи насоки намираме в проекта за Конституцията:

… член IV – 8. Договорът, установяващ Конституцията, изисква ратифицирането от договарящите се страни членки, според техните конституционни изисквания.

Анализирайки този член, става ясно, че всяка една страна има задължението да приеме Конституцията посредством ратификация от Парламента, или провеждането на общонационален референдум. Изказването на Предсе-дателят на Европейската Комисия – Романо Проди – не изключи възможността дадена страна или група страни да не одобрят Конституцията. Ако не се стигне до компромис в някоя от ключовите сфери на разногласие, то ще се появи следваща дилема. Не би трябвало неодобрението на една страна да провали въвеждането на Конституцията на територията на Европейския Съвет. Въпреки всичко, може да се очаква националните правителства, които имат съмнение за неодобрение на проекта в своите държави, да търсят най-изгодния начин да избегнат евентуалните санкции, наложени от Европейския Съюз.

Неслучайно, голяма част от страните не са взели окончателно решение за начина на приемане на Европейската Конституция (виж приложение 2).

Обобщавайки въпроса за ратифициране на национални нива, стигам до следният извод. Всяка една страна трябва да си дава сметка за евентуалното неприемане на Конституцията. При липса на парламентарно мнозинство трябва да се търси обществената подкрепа и vice-versa. Не трябва да се очаква, че една страна ще бъде в състояние да блокира Договор, това е в разрез с целите и идеите на интеграцията. Още повече, че едно такова решение би намалило партньорското доверие към страната. От друга гледна точка, не трябва да се стига до компромисен вариант, подтискащ една група страни и даващ големи компетенции на други.

3. Бъдещото разширяване на Европейския Съюз.

Според Проекта за Конституцията:

… член I – 1.2. Общността е отворена за всички европейски страни, който почитат нейните ценности и са готови да ги подкрепят.

Разбира се това е основен, по-скоро морален и общ принцип. Има редица други фактори, които ще вземат участие при едно следващо разширяване – било то индивидуално или група страни. Най-важното предизвикателство е сегашното най-голямо в историята разширение на изток. Тази вълна включва осем посткомунистически страни, плюс двете островни държави-"джуджета" Малта и Кипър. Това е решение е много важно от стратегическа и икономическа гледна точка, свързано със присъединяване към европейския общ дом, на младите демокрации, които толкова много държат на своя национален суверенитет. От тяхното адаптиране, положителни признаци на бърз растеж и принос към европейската идея, ще зависи бъдещето на следващите разширения. Голяма част от новите страни-членки се развиват успешно именно с помощта на близкото сътрудничество със западноевропейските държави. Рецептата за успех е пряко свързана с големината на една страна. Не е случаен факта, че именно Словения, Малта, Чехия и Унгария са най-близко до стандарта на Португалия и Гърция, като Словения води пред Португалия. От друга страна през последната година именно малки страни записват най-голям ръст на БВП – Литва, Латвия, България и Естония. Това е предпоставка за по-лесно адаптиране към икономическия и политически климат на утвърдения на запад Европейски Съюз (виж приложение 3).

Точно в тази насока би трябвало да се стремят усилията на Общността за следващите разширявания. След България и Румъния, най-вероятно ще се присъедини Хърватска до 2010 г. Проблема с Турция изисква работа и реформи в много насоки, което неминуемо ще забави процедурата по присъединяване. В много аспекти се сблъскват приоритетите на Европейския Съюз и на САЩ. От друга страна се появява въпроса за мястото на Турция в Европа на база такива фактори като: география, култура, религия, икономика и политика. Подобни са опасенията за приемането на Украйна в структурите, която е в непосредствена близост до Русия, но в този случай предимството на Украйна стои в притежаването на природни богатства.

Що се отнася до оставащите Балкански страни, то първо трябва да се решат окончателно етническите и политически проблеми, съпътстващи Сърбия и Черна Гора, Македония, Албания и Босна и Херцеговина. Едва тогава може да се сложи начало на присъединителните преговори. Тук виждам удобна позиция на България, която би могла да се превърне в техен гарант и най-близък сътрудник, водейки активна регионална политическа и икономическа политика. Единствено разумното използване на структурните фондове на Европейския Съюз и ускорена демократизация ще позволи останалите Балкански страни да се насочват постепенно, без “шокова терапия”, към европейския дом.

Накрая трябва да се зададе въпроса за бъдещето на Швейцария и Норвегия. Тяхната политика на неутралност спрямо европейските структури е изцяло оправдана. Постигнатият висок стандарт се дължи до голяма степен, именно на неутралността. Двете държави не виждат ползата от своето присъединяване, защото не искат да се превърнат в главни платци.

С процеса на разширяване е пряко свързана граничната политика. Това сфера, където не само, че има широк консенсус, но и активно се действа в тази насока. Три са сферите, към които са насочени силите: имиграционната политика; граничната отбрана и предотвратяването на организираната престъпност. Необходимо е по-задълбочено сътрудничество с ЕВРОПОЛ и ИНТЕРПОЛ. Необходими са редица реформи в съдебната власт, касаейки именно действията срещу организираната престъпност и международния тероризъм. Но това не трябва да превръща Съюза в крепост, неблагоприятна за трети страни.

3.1. Бъдещето на Европейската Конституция и евентуалните сфери за промяна.

Европейската Конституция представлява компромис, който не може да съчетае желанията и интересите на всички страни членки. Голяма част от постановленията влизат в сила през 2009 г., други през 2012 и 2013 г. Това, какви промени в текста на Конституцията ще настъпят, зависи от нейното функциониране до тези дати. В областите, където в момента съществуват разногласия, са възможни, дори нужни бъдещи реформи:

· За Президентството – при спазване на демократичния принцип и при ясно определени външнополитически функции – институцията има бъдеще.

· За Комисията – компромиса също трябва да се базира на ясно определен ротационен, географски принцип. Единствено такава политика би улеснила функционирането на Комисията.

· За разпределението на гласове – трябва да се изчака до 2009 г., тогава да се направи анализ на Ницейската система, дали има нужда от реформи и в каква насока

· За Европейският Парламент – трябва да се цели към окончателното превръщане на Парламента в законодателна институция, реално представена от европейското общество.

Съществуват, разбира се, други области, които ще бъдат предмет на обсъждане и бъдещи разногласия. Такива ще бъдат.

· Изпълняването на бюджета и неговото контролиране.

· Още по-голямото увеличение на сферите, където ще е достатъчно квалифицирано мнозинство.

· Обща отбранителна политика.

· Обща външна политика и политика на сигурност.

· Общ европейски данък

· Европейски Прокурор.

· Формулировка на нов вид отношения със САЩ и Русия.

Заключение

Без съмнение пред нас ясно се очертава стремежа да се създаде една Федерална Европа. Такава Европа, която ще бъде в състояние да бъде главен икономически и политически партньор на САЩ. Проектът за Конституция потвърждава тези намерения. В тези обстоятелства мястото на малките страни не трябва да бъде предопределено. Трябва точно и настъпателно да отстояват своите интереси, да водят докрай битката за солидна роля в Европейския Съюз. Неминуемо в името на компромиса, те ще трябва да се откажат от част от своите национални ценности. Но въпроса е от кои ценности и в името на кой компромис.

Литература

***Договор, установяващ Европейската Конституция

Baldwin, Richard and Widgren, Mika. Decision-making and Constitutional Treaty! Will the IGC discard Giscard? HEI, Turku University, CEPR, 19.06.2003.

Emmanoulidis, Janis A. and Giering Claus. Light and Shade – an evaluation of the convention’s proposals, Centre for Applied Policy Research, Munich, 08.2003.

Magnette, Paul and Nicolaidis, Kalypso. Large and small member states in the european union: reinventing the balance. Groupement d’etudes et de recherches Notre Dame, Research and European Issues, N 25, 05.2003.

Prodi, Romano. The Convention and beyond: The Commission and the Future of Europe. European Policy Centre, 03.07.2003.

***Report on the draft Treaty establishing a Constitution for Europe and the European Parliament’s opinion on the convening of the Intergovernmental Conference, Committee on Constitutional Affairs, European Parliament 1999-2004, Session Document A5-0299/2003, 10.09.2003.

Simitis, Kostas. Hellenic Centre for European Studies, Newsletter N 24, 11.2003.

Чужденстранна преса:

· Daily Telegraph – 31.07.2003

· El Pais – 19.07.2003; 01.10.2003

· Frankfurter Allgemeine Zeitung – 14.07.2003

· Hufvudstadsbladet – 15.07.2003

· Il Sole – 24 ore – 29.08.2003

· Jyllands Posten – 20.07.2003

· La Gaceta de los Negocios – 05.07.2003

· Magyar Hirlap – 05.07.2003

· The Economist – 11.10.2003

· The Guardian – 14.08.2003

www:

www.euobserver.com

www.euactiv.com

www.futurum.gov.pl (от тази страница са използвани и анализи от следните чуждестранни издания: Le Soir; Postimees; To Vima; Lietuvos Rytas; Publico; BBC)

www.msz.gov.pl

http://www.odci.gov/cia/publications/factbook/index.html

Национален Статистически Институт, Статистически Справочник – 2003 г.

Приложение 1

Приложение 2

Държави	Ще провежда ли референдум? Допълнителни забележки
Дания	Да. Ще проведе допълнителен референдум за възможността opt-out, в сферата на правното сътрудничество.
Ирландия	Да. Според член 46 от Ирландската Конституция.
Испания	Да.
Люксембург	Да.
Нидерландия	Да.
Португалия	Да.
Чешка Република	Да. Първоначално е необходимо да се одобри нов закон в Чешката Конституция, узаконяващ провеждането на референдуми. Правителството се опасява, ако няма референдум, Договорът няма да получи парламентарно мнозинство.
Германия	Не.
Малта	Не.
Швеция	Не.
Австрия	По-скоро не. Опозицията е за провеждане на референдум.
Белгия	По-скоро не. Референдумът няма да е правомощен според Конституцията на Белгия.
Великобритания	По-скоро не. Опозицията е за.
Гърция	По-скоро не.
Естония	По-скоро не.
Италия	По-скоро не. Конституцията на Италия отхвърля провеждането на референдум по международни договори.
Кипър	По-скоро не.
Латвия	По-скоро не.
Литва	Премиерът е за, Президентът препоръчва изчакване след декември.
Полша	По-скоро не., освен ако не се постигнат желаните промени в проекта за Конституцията.
Словакия	По-скоро не.
Словения	По-скоро не.
Унгария	По-скоро не.
Финландия	По-скоро да. Обществото е за провеждането 55% срещу 41%.
Франция	Премиерът е за, Президентът препоръчва изчакване след декември.

Приложение 3

Държави	БВП на човек на населението в щатски долари (2002 г.)	Годишен ръст на БВП в проценти (2002 г.)
Люксембург	44.000	2.3
Ирландия	30.500	5.2
Дания	29.000	1.8
Белгия	29.000	0.6
Австрия	27.700	0.6
Нидерландия	26.900	0.3
ЕС – 15 страни	26.600	1.6
Германия	26.600	0.4
Финландия	26.200	1.1
Франция	25.700	1.0
Швеция	25.400	1.8
Великобритания	25.300	1.6
Италия	25.000	0.4
Испания	20.700	2.0
Гърция	19.000	3.5
Словения	18.000	3.0
Португалия	18.000	0.8
Малта	17.000	2.2
Чешка Република	15.300	1.5
Унгария	13.300	3.2
Словакия	12.200	4.0
Естония	10.900	4.4
Кипър	10.500	2.2
Полша	9.500	1.3
Литва	8.400	6.7
Латвия	8.300	4.5
Румъния	7.400	4.5
България	6.600	4.8

Източник: The World Factbook 2003

Приложение 4

	Население (предполагаеми стойности за 2003 г.)		Разпределение на гласовете в ЕС и СМ,
Държави	население в млн.	Като % от насе-лението на ЕС при 25 страни членки	според Ницейския Договор (в сила до ноември 2009 г.)
Германия	82.4	18.1	29
Франция	60.2	13.2	29
Великобритания	60.1	13.2	29
Италия	58.0	12.8	29
Испания	40.2	8.8	27
Полша	38.6	8.5	27
Нидерландия	16.1	3.5	13
Гърция	10.7	2.4	12
Белгия	10.3	2.3	12
Чешка Република	10.25	2.3	12
Португалия	10.1	2.2	12
Унгария	10.0	2.2	12
Швеция	8.9	1.9	10
Австрия	8.2	1.8	10
Дания	5.4	1.2	7
Словакия	5.4	1.2	7
Финландия	5.2	1.1	7
Ирландия	3.9	0.85	7
Литва	3.6	0.8	7
Латвия	2.3	0.5	4
Словения	1.9	0.4	4
Естония	1.4	0.3	4
Кипър	0.8	0.2	4
Люксембург	0.45	0.1	4
Малта	0.4	0.1	3
Общо	454.47	100	321

Заключение

Литература

www:

Приложение 3

Общо