Статия, публикувана едновременно във в “Век 21”, бр. 46, 13.11 – 19.11.1991 г., стр. 3, и в. “Подкрепа”, бр. 68, 13.11.1991 г.

Как партията бдеше над науката

Красимир Кабакчиев

            Българската нация направи решителни крачки към изграждане на гражданско, демократично общество* Налице са основни предпоставки за това – парламентарна демокрация, свобода на средствата за масова информация, разделение на властите, по-труден е проблемът с безпристрастността на съдебната власт. Но в стремежа на обществото да се освободи от на следството на миналото се наблюдава изместване на тежестта на публичния анализ е протест: от механизмите на функциониране на тоталитарната система към личната вина, към индивидуалния престъпен облик на отделни представители на комунистическата система. Въпреки че “независимият съд”, подкрепен от значителните усилия на журналистическото съсловие, все още не е стигнал до каквито и да било резултати дори и в тази област, люшването на общественото внимание и недоволство в подобна посока обслужва идеално както тъл пите, облажени от безброй комунистически привилегии, така и теоретиците на комунизма, префасонирали набързо идеологията, изграждана десетилетия. Сякаш изчезнаха от взора на читателя и изследвачите стотиците и хиляди книги, “научните” статии и монографии в подкрепа на едно общество, редефинираио от най-прогресивното в порочно, сътворени във възхвала на един режим, безусловно наричан сега престъпен.

          Какъв е този феномен на мигновено масово просветление, сполетели и легионите по площадите, ревящи “КПСС-БКП”, и кохортите от “учени”, замислящи поредната историческа стратегия и тактика, да партията вдъхновителка? Цинизмът на едни сега е “Всички сме грешни”, други пригласят “Обикновените комунисти са невинни”.

          Обект на внимание тук е един документ, съз даден от обикновени комунисти. Обикновени, защото са воювали на “научния”, не на авангардния пролетарски работническо-селски фронт. Обикновени и невинни, защото са били “принудени” от престъпния режим и времето да съставят своето произведение, “невинни” наред е всички оставали участници в изпълнението на този “нормативен” документ. От него се вижда, че ВСИЧКИ “научни кадри”, “научно-административнн кадри” и по-важните “административно-стопански кадри” в БАН са били номенклатура на различни йерархично подреде ни подразделения на БКП. Тук терминът номенклатура има и функционален смисъл, защо то съдържа в себе си и механизма за правилен контрол над нейното ефективно прилагане и строгото спазване на изискванията й (стр. 19). Съгласно документа във всички звена на БАН заповедите за назначение и освобождаване от длъжност, предложенията заобя вяване на конкурси, за обявяване на държавни и правителствени награди “и всички други документи с кадрови характер”... “се подписват от съответния оъководител само след писмено мнение на съответния партиен орган, чиято номенклатура са тези кадри” (стр. 18-19). “Партийните органи” образуват йерархия на шест нива, които отдолу нагоре са: партии ното бюро на първичната партийна организация. (ПБ на ППО), партиен комитет, на единен център или научно обединение (ПБ на ЕЦ или НО), партиен комитет (ПК) на БАН, районен комитет (РК) на БКП, ГК на БКП и ЦК на БКП. Съгласно израза в документа, установяват се два вида “съгласувания”: даване на становище и решение (стр. 2). Ако решението е важно, се взема от по-висш орган, и тогава повечето или всичките по-низши дават становище. Какво означава това? Да речем, че едно лице има научни постижения, отговарящи съгласно Закона за научните степени и научните звания (ЗНСНЗ) на званието доцент или старши научен сътрудник (ст. н. с.) втора степен. След представянето на съответните документи становище по въпроса дали лицето може да придобие посоченото звание вземат ПБ при ППО, ПК на ЕЦ или НО и РК на БКП. Становищата се представят на ГК на БКП и той взема решение дали лицето ще получи, или няма да получи званието. Ако е налице кандидатура за професор (ст. н. с. I ст.), за държавна и правителствена награда, за директор на институт, ЕЦ или НО, за заместник-директор на ЕЦ или НО, за ръководители и членове на национален комитет и международна организация към БАН, на международни научни организации, на различни редакторски колегии, тогава решението се взема от ЦК на БКП, а по-низшите структури дават становища. Всичко това означава, първо, че до съвсем неотдавна цялата научна и научно-кадрова политика в България се е осъществявала, а на практика и сега се осъществява от лица, заслужили доверието на най-висшия ешелон на една организация, съсипала страната. Второ, интересното е, че документът не посочва кой партиен орган е решавал присъждането иа научните степени “Кандидат” и “Доктор на науките” и академичните звания “Член-кореспондент” и “Академик”. Указана е само инстанцията, отговорна за първоначалното допускане на кандидатите за научни степени, което подсказва, че те заедно с академичните звания са били в периметъра поне на ЦК на БКП. А яма сведения, че решенията на равнище ЦК на БКП всъщност са били вземани от комисия, пряко подчинена на самото Политбюро.

          Какви други изводи могат да бъдат направени от посочения документ, отнасящи се до на стоящото състояние на академичните институции в страната и най-вече до водещата  – БАН?

          Първо, скрили се зад маската на новопровъзгласили се демократи, значителна част от доцентите, професорите (старши научните сътрудници), член-кореспондентите и академиците, избраници на най-висшата и най-престъпна структура на БКП, оформят една  съзаклятническа прослойка, готова на всяка цена по законодателен път и чрез административните структури, в които тотално доминира (директорски, факултетски, академични, научни и специализирани съвети, ВАК), да отстои колкото може по-голяма част от наличните й досега привилегии: заплати и хонорари, възможности за командировки, за чорбаджийско разполагане с материалната база и може би най-важното – за осъществяване на научна и научно-кадрова политика. Тоест, за обграждане с все повече верни “ученици” и съмишленици, които да ги предпазят от бъдещи беди – изобличаване на некадърността им или принадлежността им към една престъпна система. Тази прослойка съдържа една  многобройна група комунистически активисти и техни приближени, опитна в провеждането на законодателна и административна политика в свой собствен интерес чрез явни и подмолни средства. Това е ядрото на “мозъчния тръст” на БСП, е един конкретен пример за неговите способности е прокарването в самия край на контролирания от комунистите парламент на Закон за БАН, съхраняващ привилегиите на академичната вър хушка.

          Второ, издигнати в академичната йерархия от една криминална организация,  завладяла за десетилетия цялата държавна власт, много от настоящите доценти, професори, старши научни сътрудници, академици, член-кореспонденти всъщност изобщо не са учени, но прекрасно се ползуват от придобитите по указания тук начин “научни” степени, звания, длъжности, заплати, хонорари, привилегии. Множе ство доказателства за това отдавна са приведени в бившия опозиционен печат относно редица лица както от върхушката на БАН, така и извън нея.

          От само себе си се разбира, че тези факти ие биха могли да намалят стойността на постиженията на редица учени, придобили степени, звания и длъжности по описаната система. Но подробното разследване иа начините на функционирането й, на конституирането и дейността на научните съвети и ВАК, на цялата тоталнтарна нормативна база за научната дейност и висшето образование би допринесло за един макар и твърде закъснял жест на справедливост спрямо всички онези, чийто талант в науката и възможности да извисят нацията бяха погубени от касапницата и душемелачката, наречена БКП.

          Както се вижда от представения документ, на практика всички придобити степени в наука та от времето иа тоталитаризма са незаконни, защото са санкционирани от инстанции, функциониращи извън законите, уреждащи присъждането иа степени и звания, и са присъдени от научни съвети, избирани и контролирани от съ щите инстанции. В ЗНСНЗ и подзаконовите актове не е посочено, че водещата политическа сила в страната има правото да взема решения относно присъждането или неприсъждането на научни степени и звания, а фактът, че документът не е обнародван, няма правна обвързваща сила и не поражда правни последици. Всъщност на мозъчния тръст на БКП–БСП не е достигало сиво вещество, защото, също както в случая с изразходването иа държавни средства от БКП, нейните законотвовци не са си подсигурили нормативна уредба за легализиране на “контрола над кадрите”. Разбира се, легализирането не е присъщо на тази организация, свикнала винаги да си служи с подмолни, заговорнически средства. Ето защо понастоящем освен нови закони за научната дейност и висшето образование са нужни и законодателни актове и мерки на изпъл нителната власт за отмяна на всички присъдени досега научни степени и научни и академични звания и за повторното им присъждане само на онези лица, които отговарят на изискванията за принос в науката и единствено в науката. Това, разбира се, не би могло да стане от конституираните понастоящем научни съвети. Нужно е изграждането на изцяло нова функционална система и административна структура за осъществяване на научна и научно-кадрова дейност, която да отговаря на стандартите на международната академична общност. Такава промяна може да се релизира само със значителните усилия на цялото демократично академично съсловие при подкрепата на новата законодателна и изпълнителна власт.

          Но ще дойде ли скоро времето за подобна промяна. Нека си спомним колко неограмотени, тъпи, дори дебилни, но безпределно верни на режима лица бяха избирани за доценти, професори и академици, как обучаваха (задължително!) студентите върху историята на една терористична организация, дори на една поставена сега извън закона (КПСС), върху политикономията на “социализма”, върху маркс-енгелс-ленинската идеология, върху “науката” за комунизма и върху какви ли не още идиотщини, как се пенеха по радиото и телевизията за поредния икономически подход и механизъм на социализма, колко конференции проведоха за гения на вождовете си, колко тонове хартия, материална и интелектуална енергия бе погубена за една гнусна антихуманна кауза. Учен и комунист – съвместими ли са изобщо тези две понятия? Да твърдиш, че си се посветил на търсене на истината и да членуваш в партия, която заглушава радиостанции... Устоите, върху които се крепеше комунизмът, най-ужасяващият феномен в съвременния свят, остават предизвикателство за изследвачите на обществото. Но освен загадка как и защо е възникнала и действувала системата, отразена частично в разгледания тук документ, тя е преди всичко позор – позор за всеки нормален индивид, съпричастен с нея, камо ли за този с претенции за учен.

*        *        *

БАН СИ ОСТАВА БАСТИОН

НА НОМЕНКЛАТУРАТА

 

(статията е публикувана с незначителни промени от текста по-долу

във в. “Стандарт”, 4 септември 1988 г.)

 

          Безкрайно очевидно е, че всяка професионална дейност, извършвана в полза на обществото и за сметка на държавния бюджет, следва да бъде оценявана от държавата – по строго установен ред, прецизно и периодично. Наистина, България е държава на множество абсурди. Но докато за проблемите в определени институционни области (правосъдие, здравеопазване, образование) се говори и пише много, други по различни стечения на обстоятелствата остават извън общественото внимание. Една от тези области в сянка е науката, и по-специално административният и кадровият контрол в нея. Никой не би могъл да твърди, че това е тема, която не заслужава внимание. Напротив – ясно е, че от правилния подбор на научните кадри, от оценката и периодичния контрол на дейността им зависи качеството на научната продукция. А тя, от своя страна, е пряко свързана, както в краткосрочен, така и в дългосрочен план, с ефективността на икономиката на страната, с жизнения стандарт на населението, с развитието на културата, с качеството на образованието, с престижа на страната пред света, с различни други обществени и индивидуални ценности.

          Административен мастодонт на науката в България е Българската академия на науките. За миналото, настоящето и бъдещето на тази организация по принцип се говори под сурдинка, а редица аспекти от дейността й дори остават напълно скрити за обществеността. Ако следва да се отговори на въпроса кой е най-тъмният аспект в дейността на БАН, няма да е трудно да се установи, че това е именно контролът над научната дейност.

          Основен елемент в този контрол е така нареченото атестиране. Атестирането на научните кадри, които са държавни служители, е регламентирано в чл. 42 на Закона за научните степени и научните звания (ЗНСНЗ), който гласи: “(1) Научните работници подлежат на периодично атестиране не по-рядко от един път на пет години. (2) Редът и начинът на атестирането се определят с правилник, утвърден от Министерския съвет.”

          Тук е необходима една кратка ретроспекция в най-новата история на академичното законодателство. До 1990 г. така регламентираното в ЗНСНЗ атестиране се извършваше, или най-малкото следваше да се извършва, въз основа на Правилника за атестиране на научните работници и специалистите с висше образование. От самото му название се вижда, че този правилник беше с универсално приложение – той засягаше както научните кадри, така и всички специалисти с висше образование. Трябва да се подчертае, че Правилникът беше добър – не само от гледна точка на изискването на закона, но и от позициите на здравия разум. Защото атестационната процедура се посреща различно от различните участници в нея (от ръководителя, от една страна, от подлежащия на атестиране, от друга), а Правилникът императивно изискваше атестирането непременно да се състои: независимо от желанието или нежеланието на който и да било от участниците.

          Налице обикновено са два основни типа отношение към даден предстоящ акт на атестиране. За недобре работещия е естествено да не желае да бъде атестиран – за да не проличи неефективността на работата му и неговата некомпетентност. И тъй като много ръководители протежират неспособните (с цел да нямат конкуренция, да си възпитат послушни помощници и пр.), такива лица могат или да не бъдат атестирани, или да бъдат атестирани повърхностно и неадекватно. И обратно, естествено за един учен с доказани приноси в науката е да желае да бъде атестиран – за да получи полагащото му се научно звание, по-добро възнаграждение и пр. Но добре работещите и принципните често са неудобни за ръководителите. Затова атестиране на способните и работещите в много случаи също така не се извършваше, и продължава да не се извършва.

          Публична тайна е, че до началото на демократичните промени в страната в немалко от академичните институции Правилникът за атестирането не се спазваше или не се спазваше стриктно, въпреки тоталния партиен контрол. А що се отнася до днешния ден, голата истина е, че императивно регламентираното в ЗНСНЗ изискване за атестиране понастоящем се нарушава масово и безогледно – както в БАН, така и във висшите училища. Тук трябва да се отбележи, че старият Правилник за атестиране наистина съдържаше изискването да бъде давана политическа оценка на съответния атестиран учен – в съответствие с нормите на тогавашното общество. Но това изискване не беше доминиращо в общия дух на Правилника. Затова разумно и логично щеше да бъде в годините след 1989 той да бъде запазен в основната си част, както това стана практически с цялата останала част от академичното законодателство, и единствено в този пункт да бъде коригиран.

          Но Правилникът за атестиране не беше коригиран. Той беше унищожен с един замах. От правителството на Филип Димитров? Нищо подобно! От правителството на Андрей Луканов, непосредствено след възкачването му във властта!

          С какво Правилникът за атестиране на научните работници и специалистите с висше образование, и без това често пъти несъблюдаван, привлече вниманието на Луканов в бурните месеци на гражданско събуждане и беше ликвидиран от него – април 1990 г.?

          Луканов беше един добре подготвен политически функционер. Той съзнаваше, че значителна подкрепа на политиката му можеше (и щеше) да се осъществи от страна на горните слоеве на йерархията в академичните среди – висшата академична номенклатура, техните проверени и постоянно контролирани безпартийни сподвижници.

Луканов знаеше, че едно стриктно регламентирано в законодателството атестиране на научните кадри можеше в даден момент, при неизбежното бъдещо предаване на властта в ръцете макар и на отгледаната опозиция, да послужи на определени нездрави елементи в нея да се опитат да атестират академичната номенклатура – т.е. да поискат сметка на онези, които десетилетия бяха “строили социализма”.

Засегнатите щяха да бъдат много. Всеки минал през университетската скамейка в периода до 1989 г. помни демагогията, лъжите и цинизма, пробутвани под формата на “научни трудове по икономика, философия, социология” и пр. Оценката на тези съчинения днес е категорична. Чрез тях бе съсипана икономиката на страната – въвлечена в безумни проекти, дирижирани от чужда сила. Чрез тях в голяма част от нацията бе индоктринирана една потисническа идеология. Чрез тях бяха преобърнати наопаки, или най-малкото изкривени, ценностите на националното изкуство и на културата, понятията за справедливост, чест, достойнство, дори принципите на всекидневното общуване между хората. Отделен въпрос е дали в България подобна атестация изобщо можеше да се състои – така, както това бе направено в Германия и комунизаторите в академичните институции на бившата ГДР бяха освободени от длъжност.

          Резултатите от “научната дейност” на българските комунизатори днес са известни. Но те постепенно се игнорират и забравят – както от по-младите, които не биха желали да вникват прекалено надълбоко в същината на миналото (те сигурно и не биха могли), така и от голяма част от недотам младото поколение, угрижено от тежестите на битието. Какъв е ефектът върху днешната държавност и обществения морал на обстоятелството, че повечето от писачите на посочените съчинения и до ден-днешен запазват “научните” си звания, длъжности, степени, привилегиите, ще определи бъдещето. Но какво е днес административното положение, от една страна, на номенклатурата в БАН и, от друга, на израстващата относително по-млада прослойка от научни кадри.

          Според Устава на БАН (чл. 56), за да станеш доцент (старши научен сътрудник II степен), трябва да притежаваш научната степен кандидат на науките. За да станеш професор (старши научен сътрудник I степен), трябва да притежаваш научната степен доктор на науките. Да приемем, че тези изисквания са необходими за “високия научен статут на БАН”. Те обаче противоречат на разпоредбите на закона (чл. 12 от ЗНСНЗ) и поставят в неравноправно положение едни учени за сметка на други. И въпреки това са в сила вече шест години. Но действията в защита на привилегиите на номенклатурата в БАН, оттам на некомпетентността изобщо, не свършват с това. Новият Устав на БАН, приет през юни 1992 г. от Общото събрание на БАН, даваше възможност непритежавалите научните степени кандидат и доктор на науките, но заемали досега съответните длъжности, посочени по-горе, в срок от пет години да придобият необходимите степени (чл. 1 от Преходните и заключителни разпоредби). Непридобилите ги следваше да загубят длъжностите си през м. юли 1997 г.

          Загубиха ли ги? Нищо подобно! През м. юни 1997 г. Общото събрание на БАН отмени чл. 1 от Преходните и заключителните разпоредби, предвиждащо отнемането на длъжностите, принадлежащи практически единствено на членовете на номенклатурата, а запази изискването на чл. 56, ограничаващ в пълно противоречие със закона възможностите на по-младите, обикновено необвързани с номенклатурата учени. С други думи днес на получилите под контрола на ГК и ЦК на БКП длъжности доцент и професор (съответно ст.н.с. II и I степен) без необходимите научни степени е подарено правото да ги притежават, а на неполучилите тези длъжности е отнето правото да ги получат – въпреки разпоредбите на закона, който стои над изискванията на всеки устав, включително Устава на БАН. Разбира се, ощетените могат да потърсят правата си по съдебен ред – което ги обрича на дългогодишни процедури в една друга разнебитена институционна област.

          Но да се върнем на чл. 42 от ЗНСНЗ, регламентиращ задължителното атестиране на учените. Той днес виси във въздуха. Защото повече от осем години след отмяната на стария Правилник за атестирането, нов не е приет. Ясно е, че правителствата на Беров и Виденов не биха изготвили подобен правилник. Що се отнася до правителството на Филип Димитров, заслужава да се припомни кой тогава ръководеше Министерството на образованието и науката: Николай Василев, професор по марксизъм. Невъзможно е да се коментира и позицията на днешното правителство по този въпрос – тя е неизвестна. Нека обаче да видим как е регламентирано атестирането в новия Устав на БАН.

          Чл. 58, ал. 1 в него гласи: “Дейността на учените в [БАН] се оценява периодично по критерии и методика, утвърдени от Общото събрание на Академията, допълнени съобразно научната област от Научния съвет на постоянното научно звено” (т.е. на всеки от отделните институти, лаборатории и пр.). С други думи, в Устава на БАН атестирането е назовано с един по-точен термин – “оценка”, регламентирана е процедурата за осъществяването му. От наличието на подобен текст всеки би предположил, че, въпреки правното бездействие на досегашните правителства, в БАН атестиране все пак се извършва – въз основа на прецизно формулирани критерии, демократично, справедливо. Истината обаче е друга. До този момент, шест години след приемането на Устава на БАН, критерии за атестиране, приети от Общото събрание на БАН, просто не съществуват. Нещо повече. Правното бездействие на висшия колективен орган за управление на водещата научна организация в страната е довело дотам, че дори и отделни институти да са проявили инициативата за изготвяне на критерии за оценка, тези критерии остават незаконни – тъй като не почиват на базовите критерии, които е следвало отдавна да бъдат приети от Общото събрание.

          Какви са причините за това противоправно поведение, на пръв поглед изумително, на ръководния орган на БАН? Административно невежество? Случайна грешка? Недоглеждане? За българската общественост не е тайна, първо, че БАН, наред с наличието в неговите редици на авторитетни учени и специалисти с високи постижения, приютява едно голямо множество некомпетентни лица. Второ, българската общественост прекрасно знае, че БАН продължава да бъде хранилница на висшата комунистическата номенклатура, чийто основен или дори единствен принос се състои в съсипването на българската икономика, в нанасянето на неизмерими поражения на българска култура, в изкривяването на нормалното развитие на държавността, на духовните ценности, на самосъзнанието и самочувствието на нацията. Изводът е един, и той е категоричен. Неатестирането на научните кадри в БАН е последователно осъществяван акт на правно бездействие, целящ запазването на комунистическата номенклатура и на некомпетентните лица в системата (внедрени там от номенклатурата). Той може да се разглежда и като част от един по-всеобхватен план за разрушаване на държавността – било то от “идеологически подбуди” или просто с цел грабеж.

          Една уважаваща себе си държава не може да си позволи да толерира описаното тук противоправно поведение и следствията от него. Атестация на всички научни кадри в БАН може да бъде извършена – с административен акт, на базата на световните критерии за приноси в науката и като част от една всеобхватна реформа. В противен случай агонията на бездържавността ще продължи.

 

                                       Красимир Кабакчиев, БАН

 

*        *        *

ПО ПОВОД НА ЕДНА ДРЕБНА СЛУЧКА –

ЗА ДВАТА НАЙ-ЕДРИ ПРОБЛЕМА НА БАН

 

Красимир Кабакчиев, д.ф.н., Институт за български език при БАН

Статията е разпространена от “Агенция Балкан” и е публикувана изцяло във в. “Добруджанска трибуна”, 01-02.08.2000 г., и в съкратен вид във в. “Новинар юг” – 01.08.2000 г., и в. “Делник”, 14.08.2000 г.

 

          На 4 септември 1998 г. във вестник “Стандарт” (бр. 2133) публикувах статията БАН си остава бастион на номенклатурата, в която представих подробно описание на системата за умишлено неатестиране на учените в БАН, състояща се в планираното несъздаване на критерии за атестиране и целяща най-вече съхраняването на позициите на едрата комунистическа номенклатура. В незабавна реакция на статията ми председателят на БАН акад. Юхновски и главният научен секретар проф. Якимов, съответно в интервю за “Стандарт” и в отворено писмо до главния редактор на “Стандарт” (обнародвано в стенвестника на академията), пуснаха гъсти облаци дим за прикритие на грубото закононарушение. С треперещ от гняв тон двамата господа категорично отрекоха наличието на каквито и да било следи от номенклатура в БАН, потупаха се по гърдите за неуморно извършващата се реформа в академията и – в типичния за тази добре позната ситуация стил, отправиха по няколко силно завоалирани инсинуации към личността ми.

          На 3 юли 2000 г. колежката ми от Института за български език при БАН ст.н.с. Любима Йорданова, нашата симпатична съекипничка Борянка, студентка по културология, и аз, авторът на тези редове, дадохме пресконференция в Агенция “Балкан” във връзка с работата ни за създаване на Институт по европеистика при БАН. Между другото на пресконференцията споменахме някои от наболелите проблеми на БАН, един от които (безспорно за обществото, но не и за ръководните органи на БАН) е фактът, че БАН продължава да бъде бастион на номенклатурата.

          На 10 юли 2000 г. бяхме поканени да получим заплашително писмо от директорката на Института за български език г-жа Балтова, в което тя твърди, че на пресконференцията сме изказали обидни квалификации, уронващи престижа на БАН и на Института за български език. Колежката Йорданова отказа да получи писмото – на нелепи твърдения човек не бива да обръща внимание. Но аз реших, че случаят дава повод за осветляване на някои аспекти на институцията БАН, приех писмото и отговорих на г-жа Балтова, че престижът на академията се уронва от комунистическата номенклатура в нея. (Обясних още от какво се уронва и престижът на Института за български език, но това не е тема на тази публикация.)

          Дори и през последните десет години, в Българската академия на науките се работи по маниер, типичен за позорното (но вече не толкова близко и незабравимо) минало. В централното управление на академията (намиращо се непосредствено до храма на демокрацията – Парламента) управниците на академията никога не пропускат случай да изложат на показ дадена публикувана възхвала на една или друга страна от дейността на БАН. Множеството критични материали за БАН обаче, които също така постоянно излизат във вестниците, никога не намират място там. Стимулирано от не съвсем редките (но дипломатично осъществявани) визити на президента Стоянов, ръководството на БАН по тодорживковски стои на пиедестала на някаква непогрешимост, чиято смехотворност днес остава скрита за обществеността. Защото интересни обекти за саркастичен анализ медиите  виждат в кюфтетата, вилите и данъците на политическите персони: учените са бедни, оттам безлични.

          Безспорно, сериозно главоболие за двамата споменати по-горе ръководители на БАН ще е обстоятелството, че опитът им да прикрият закононарушението в БАН (несъздаване на критерии за атестиране на учените) е предоставено на вниманието на съда вече по две дела. Но с оглед да не се влияе на работата на магистратите не искам да го коментирам. Личният проблем си е личен проблем; същественият е този, че, макар и притиснато от механизмите на правовата държава и постепенно организиращото се гражданско общество, ръководството на БАН упорито продължава да работи по комунистически. Членове на БАН, изказали и най-дребно недоволство от системата на работа в академията (или дори просто някакво по-специфично мнение) биват подлагани на административен и психически натиск – особено ако критиката е била публична. Преди около година няколко вестника съобщиха за най-откровено изразено намерение на председателя на Общото събрание на БАН да предложи на Общото събрание решение, според което всеки работещ в академията дръзнал да я разкритикува следвало да бъде най-строго наказан. Общото събрание отхвърли това предложение. Разбира се, дали след това събитие се е променил манталитетът на председателя на Общото събрание е въпрос с не особена трудност.

          Но нека премина към двата най-едри (според мен) проблема на БАН. След като председателят и главният научен секретар на БАН направиха всичко възможно, за да бъде прикрито закононарушение осъществявано в продължение на шест години, за половин година след това двамата господа и техните съекипници просто надминаха себе си. Шест месеца след иначе мощно атакуваната от тях статия в “Стандарт”, несъздадените “критерии и методика за атестиране на учените в БАН” бяха не само съставени, но и приети – без прения и без търсене на каквато и да било отговорност за предишното беззаконие – от Общото събрание на БАН.

          При подобно развитие на обстоятелствата е напълно нормално човек да стигне до извода, че понастоящем в БАН цари законност и че след дългите години на атестационна леност, кипи ежедневен труд по оценка на научноизследователските приноси на осемте хиляди учени на академията. За съжаление подобна констатация няма абсолютно нищо общо с действителността. Тъй като налице са двата проблема на БАН, наречени тук най-едри.

 

ЕДЪР Проблем номер едно В БАН –

ЕДРАТА комунистиЧеска номенклатура

 

          Едрата комунистическа номенклатура в БАН практически никога не е била атестирана в миналото. Тя просто биваше обявявана за такава заради вярност към “Партията”. (Под “едра комунистическа номенклатура в БАН” имам предвид същинската комунистическа номенклатура, а не малцинството от автентични учени, привлечени там за лъжлива фасада.) Заветната цел – върху която в БАН днес действително кипи труд, е едрата комунистическа номенклатура никога да не бъде атестирана и в бъдеще.

          Да се обърнем към Преамбюла на приетите в началото на 1999 г. от Общото събрание на БАН “Критерии и методика за оценяване на учените в БАН”. Той гласи: “Цел на атестирането е да определи приноса на всеки учен от БАН в развитието на науката и приложението на научните резултати в съответствие с общочовешките ценности [и] интересите на националната икономика и култура.” Тук следва да се добави, че според Закона за научните степени и звания атестирането е процедура, която задължително се провежда спрямо всеки български учен най-малко на всеки пет години. А в самия текст на “Критериите и методиката” – в раздела “методика за атестиране”, фигурира изискването да са налице “цялостна оценка на същността и обществената значимост на резултатите от дейността на учения” и “анализ на развитието на научната кариера на учения през периода на оценяване и преценка на перспективите за бъдещото му развитие”. Освен това атестирането следва да определи и “съответствието между осъществяваната от учения дейност и изискванията за заеманата от него научна длъжност […] за повишаване, запазване или понижаване в научно звание и длъжност, или за прекратяване на трудовия договор”.

          Ето защо, в качеството си както на работещ в БАН, така и на гражданин, аз, авторът на тези редове, бих желал да задам три въпроса и да отправя едно искане към ръководството на БАН, отнасящи се до статута на определени лица, работещи в академията:

          Първи въпрос: къде може един гражданин да се запознае с цялостната оценка на същността и обществената значимост на резултатите от дейността на тридесет и двамата академици и член-кореспонденти в БАН, изброени в статията Кой е следващият?, публикувана във в. “Анти” от 7-13 март 1998 г.? (Сред участниците в списъка са например Сава Гановски, Кръстьо Горанов, Мако Даков, Георги Джагаров, Илчо Димитров, Мито Исусов, Йордан Йотов, Димитър Косев, Стоян Михайлов, Александър Лилов, Любен Беров.)

          Втори въпрос: какво сочи анализът на развитието на научната кариера на тези господа и какви са перспективите за бъдещото развитие на живите сред тях?

          Трети въпрос: ако се окаже – случайно или закономерно, че при даден академик или член-кореспондент днес не е налице съответствие между осъществяваната дейност и изискванията за заеманата длъжност, ще бъде ли незабавно прекратен трудовият договор със съответното лице?

          Искане: с оглед наличието на определени обществени убеждения, че дейността на много от академиците и член-кореспондентите в БАН не отговаря на посоченото по-горе съответствие, и с цел да бъдат изпълнени императивите на закона, моля незабавно да бъде проведена атестация на всички академици и член-кореспонденти на БАН, като резултатите бъдат публично огласени.

 

ЕДЪР Проблем номер две В БАН – лентЯите И некадърниците

           Независимо от факта, че въпросът с едрата комунистическа номенклатура в БАН (представена не само от академиците и член-кореспондентите) поражда значително обществено вълнение, ясно е, че по своята значимост именно проблем номер две е всъщност големият проблем на БАН. Защото от усилията за съхраняване на едрата комунистическа номенклатура в БАН големите печеливши са преди всичко лентяите и некадърниците.

 Блестящо изпълняваната до ден днешен в продължение вече на цяло десетилетие цел – неатестирането на едрата комунистическа номенклатура, доведе до системноТО масово неатестиране (или фиктивно атестиране) на целиЯ науЧен състав на БАН.

 Оттук публична тайна е, че в който и да е институт на БАН границите между по-едра и по-дребна номенклатура и некадърниците и лентяите по отношение на законовите изисквания за атестиране и научен принос са твърде размити. А там където – по някакви суетни причини – атестиране се извършва, ясно е, че тоталната липса на критерии и методика за атестиране в продължение на години е довела до пълна неадекватност при даването на всяка конкретна оценка. Друга публична тайна е, че процедурите за повишаване в длъжност и хабилитация в БАН се осъществяват изключително на базата на следните два железни принципа: “мой човек” и “наш (политически) човек”. Ясно е, че тези повсеместно действащи принципи трудно могат да бъдат разбивани и от най-прецизните инстанции на ВАК.

          На българското общество днес е широко достояние фактът, че една немалка част от така наричащите се учени (особено в областта на хуманитарните науки, които бяха под тотален идеологически контрол) са лица, които или нямат нищо общо с автентичната наука, или, в малко по-добрия случай, прилагат “на местна почва” постиженията в други страни (особено бившите социалистически). Състоянието на същинския научния потенциал в БАН и перспективите пред него са трагични. При заплати от около сто долара, за да могат да издържат семействата си, химици и физици правят застраховки за коли, а специалисти-икономисти се грижат за финансовите отчети на фирми; специалисти по селско стопанство извършват редакторска дейност и преводи от чужди езици (когато им се предлагат такива), а филолози продават домати и краставици по пазарите. А децата на елита на нацията – свидетели на унижението на родителите си, отвратени от некадърността и гьонсуратлъка на академичните чорбаджии, сграбчват и най-малката възможност, за да отидат едновременно да учат и да работят (за да се издържат) в САЩ, Германия или Франция. И откъдето, както сами категорично заявяват, независимо от безбройните призиви на президента и на премиера, няма никога да се върнат.

          Но забележителен връх в развързването на ръцете едновременно на едрата комунистическа номенклатура и на некадърниците и лентяите в БАН бе една неотдавна гласувана от Общото събрание радикална корекция на досегашния Устав на БАН. Като резултат от осъществяването на тази корекция с един замах бе ликвидирана мандатността в научните съвети в институтите на БАН. Съставеният през 1992 г., в условията на току-що родена демокрация, Устав на БАН предвиждаше четиригодишен мандат за участие във всички научни съвети и други ръководни органи на всички равнища в БАН и максимум два последователни мандата за едно лице. Но за да не може научните съвети да бъдат подновени през настоящата година и за да продължат да бъдат доминирани от едрата комунистическа номенклатура и лентяите и некадърниците, в края на миналата година на Общото събрание е била пробутана въпросната корекция. Защо, как, точно от кого е била гласувана тя, остава загадка.

          Така се стигна до положение, нека го наречем хипотетично, при което директор на институт при БАН и председател на научния му съвет от десетилетие да са лица, неатестирани от десетилетия, чиито единствени монографични трудове са кандидатските им дисертации, написани преди десетилетия на основата на марксистко-ленинската идеология. Нищо че президентът на страната, правителствата, и всички други държавни лица и институции в тази държава са длъжни да напуснат постовете си след осем години. Едрата номенклатура, некадърниците и лентяите в научните съвети на БАН днес по закон са вечни! (Сред обществото са известни и нерядко се коментират множество случаи, в които членове на научни съвети поради старост и болест се напикават на научни дискусии, но упорито продължават да ощастливяват с присъствието си академичната общност.)

          Аз не съм юрист. Но здравият разум ми говори, че премахването на мандатността в БАН в самия край на 20 век не може да е легитимен акт. Не може духът на Конституцията на една правова държава и принципите на едно ново общество да изискват мандатност, а една група лица да се опитват да се подиграват с тези принципи. Когато е била приета мандатността през 1992 г., тя безспорно е била създадена на основата на принципи. И тези принципи днес са погазени. Трябва час по-скоро да бъде заведено дело за обявяване на противозаконност на премахването на мандатността в БАН. И дано в БАН се намери един компетентен юрист и достоен гражданин, който да осъществи тази задача – така, както в държавата най-накрая се намери човекът, който с един удар ликвидира монополиста-терорист “Парно”.

          В БАН работят немалко истински учени. Но те не след дълго ще напуснат академията – било поради биологически, било поради икономически причини. Нужна е радикална реформа! Днес! Нужно е осъществяване на поголовно точно и адекватно атестиране – от безпристрастна и компетентна инстанция! Нужно е прочистване на академичната общност от анти- и псевдоучените! При едно петдесетпроцентно съкращение в БАН там биха били създадени по-нормални условия за работа и двойно увеличение на заплащането на останалите истински учени. Нека това стане сега! Иначе великанът БАН ще продължи да подгъва глинените си крака, а сгромолясването му няма къде другаде да стане, освен върху лицето на обществото!

 

*        *        *

 

РЕЧНИЦИТЕ – КАПРИЗИ ИЛИ

ИДЕОЛОГИЧЕСКИ ПОТРЕБНОСТИ?

 

Красимир Кабакчиев, Институт за български език при БАН

Статията е публикувана (с незначителни корекции) във в. “Демокрация”, 01.11.1995 г.

 

          В бр. 236 (09.11.1995) на “Демокрация” е публикувана статията Речниците – потребности и капризи от г-н Венелин Пройков. В нея авторът, рисувайки една почти идилична картина на състоянието на тълковните речници в България, включително през последните десетилетия, твърди: “имаме прилични постижения в тази област”. И още: “С чиста съвест мога да заявя, че в момента ние нямаме сериозен еднотомен български тълковен речник”. Странно, претендиращият за лексикографска компетентност г-н Пройков, както изглежда, е пропуснал излизането на принципно новия Съвременен тълковен речник на българския език с илюстрации и приложения (автори Ст.Буров, В.Бонджолова, М.Илиева, П.Пехливанова, В.Търново, 1994). Този сериозен (еднотомен!) речник отдавна е в книжарниците и по уличните щандове – но, разбира се, неговите качества следва да бъдат обект на обсъждане другаде.

          Всеки образован българин, който борави и с чужди езици, добре може да прецени качеството на българските тълковни речници – особено на фона на западноевропейските им съответствия. Те се пишеха с предварителната благословия на комунистическата партия и органите на Държавна сигурност. Бяха подробно обосновавани и стриктно планирани съобразно допустимостта и недопустимостта на думите, техните значения, определения, етимология. Съставянето на речници се извършваше от верни кадри с подходящ произход и правилен мироглед. Контролът върху изготвянето и издаването им се възлагаше на доказалите безпределна вярност към марксизма-ленинизма. Днес, дори ДС и БКП-БСП да не могат вече пряко да се бъркат в съставянето на речници, щатните съставители остават сподвижници на бившия режим – например в Института за български език, чиито “учени” единодушно заклеймиха един поет като порнограф и престъпник и възторжено подкрепиха декларациите на правешкия диктатор. Речниците им лъжеха относно думите и техните значения, изопачаваха и замъгляваха обществената действителност, надпреварваха се да бълват постулатите на идеологическия профанизъм и цитатите на комунистическите величия. В опит сякаш да прикрие този факт г-н Пройков си е послужил с израза, станал вече крилат, на един генерал, който през лятото на 1989 г. заклейми критиците на режима като предатели и родоотстъпници, а през 1990 г. като депутат във ВНС обясни: “такова беше времето”.

          Но речниците от комунистическия период не бяха само идеологически обременени, те бяха неграмотно съставяни. Те бъкат от груби грешки и недомислици, нямащи нищо общо с тогавашната идеология. Така от хваления от г-н Пройков Речник на българския език човек може да научи, че замръзването е, чисто и просто, “преминаване от течно в твърдо състояние” – дори на разтопен метал! Същият речник подробно обяснява значението на думата вляво – но не и на думата вдясно, която, чисто и просто, липсва. Разположена на шест страници, статията на глагола дохождам приписва съвременно звучене на тази остаряла дума и напълно подвежда читателите – особено чужденците. Излиза, че в езика на съвременния българин времето, дъждовете, слуховете, неприятностите, правителствата и много други неща могат не само да идват, но и да дохождат. Всъщност първото нещо, което на човек му идва (а не дохожда) на ум, когато чуе думата дохождам, е изразът дохожда ми се по голяма/малка нужда. Но ако пренебрегнем редицата езикови факти, които тази речникова статия представя погрешно, това, което тя въобще не представя, е този израз. А чрез определението на думата еякулация, “изхвърляне на сперма от детероден орган”, речникът стига до забележителното прозрение, че мъжкият полов член е детероден орган и че всеки полов орган може да изхвърля сперма. Цитираните тук куриози са само нищожна част от безбройните, неподлежащи на инвентаризация грешки в речника (за които известна информация може да се намери в специализираната литература).

          Но грамадата от грешки, достойните за книгата на Гинес куриози, реките от комунистически словоблудства, внезапно пресъхнали в излезлите след 1990 г. томове, не само се премълчават от авторите и редакторите на речника. Напротив, с типичната самоувереност, г-жа Веса Кювлиева, дългогодишен негов автор и редактор, пише на страниците на вестник “Дума” (бр. 196/22.08.95): Речникът на българския език е “голямо научно дело, единствено по мащаба си в историята на нашата езиковедска българистика и на културната ни история”. Но ако в духовния мир на една комунистка мащабите на българската културна история имат особени параметри, тя, безспорно (и съвсем откровено) лъже, че речникът включвал в себе си “и речник на чуждите думи, и етимологичен речник”. Защото безброй термини на немарксическата философия, на политологията, на теологията, на редица други хуманитарни дисциплини, отхвърлящи комунистическия профанизъм, не можаха да намерят място в него. Дори съвсем обикновени, широко употребявани от хората думи (например някои, означаващи факти от анатомията и физиологията на човека) бяха забранени. А що се отнася до етимологията, достатъчно е да се припомни, че съставителите и редакторите стриктно изпълняваха нареждането на комунистическите “възродители” речникът да не включва информация за думите от турски произход.

          Българинът беше обречен на истинско невежество от комунистите и лексикографските им слуги. Той не можеше да получи и представа за смисъла на десетките и стотици думи и изрази, част от идеологията на модерната цивилизация – включително на фундаментални като парламентарна демокрация, гражданско общество, човешки права, тоталитаризъм, комунизъм и пр. Достатъчно е тук да се спомене, че в Речника на българския език понятието пармаментарна демокрация отсъства, за сметка на буржоазна, вътрешнопартийна, народна и социалистическа демокрация – дефинирани по начин, който днес предизвиква погнуса. Закономерно “Дума” в лицето на Кювлиева се опитва да убеждава, че “в него [Речника на българския език] e цялото познание на българина за света, скрепено чрез словото”. Не съвсем ясна е обаче целта на статията на г-н Пройков.

 

*        *        *

КОЙ УРОНВА ПРЕСТИЖА НА БАН

В ЕПОХАТА НА ЧАЛГАТА?

 

Статия от ст.н.с. д-р Любима Йорданова, разпространена от Агенция “Балкан” и публикувана във вестник “Делник”, 18 октомври 2000 г.

 

          Едно от най-големите международни научни издателства в света – Kluwer Academic Publishers със седалища в холандския гр. Дордрехт, в Бостън и в Лондон, публикува наскоро книгата на българския лингвист Красимир Кабакчиев “Aspect in English: a “common-sense” view of the interplay between verbal and nominal referents” (“Видът в английския език: анализ от гледище на “здравия разум” на взаимодействието между вербалните и номиналните компоненти”).

          Излязло в поредица + 75 studies in Linguistics and Philosophy (от близо 700 поредици за всички области на науката), това изследване е безспорен успех за българския учен. Този текст обаче имаше незавидна предистория в България и доказва, че българинът често трудно може да преуспее в родината си.

          В посттоталитарните времена излязоха наяве неподозирани страни от манталитета и душевната природа на българина. От най-дълбоките недра на злото, глупостта и пошлостта изплуваха продажничеството, парвенюшката ненаситност, арогантността, простотията, тесните чела в скъпи лимузини, чалгата. От друга страна, всеки ден чуваме за български програмисти, математици, лекари, музиканти, спортисти и пр., които преуспяват по света и помагат за прогреса му.

          Нима не може българинът поне да надскочи тясната килия на самосъжалението, както наскоро се изрази президентът Петър Стоянов? За илюстрация бих искала да разкажа поучителната история за работата именно на Красимир Кабакчиев, който е мой колега от Института за български език при БАН. Кабакчиев е англицист и доктор на филологическите науки. Аз обаче ще го наричам само по име, защото той не обича титлите. Едва ли е правилно да се каже, че в България академичните титли са девалвирани. От половин век насам всъщност те нямат никаква стойност.

          Малко предистория. През 1989 г. Кабакчиев участва дейно в създаването на КТ “Подкрепа”, която по-късно напусна, и на СДС. През пролетта на 1989 г. в Института за български език той единствен се противопостави на етническата политика на Тодор Живков и на публичното заклеймяване на поета Петър Манолов. През октомври 1989 г. беше преводач на първата пресконференция на “Подкрепа”, през декември – на първата пресконференция на СДС, през февруари 1990 г. – на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър в разговорите му със СДС.

          През 1992 г. Кабакчиев написа и издаде книгата “Перипетии на надеждата” – може би първият и един от все още малкото мемоарнопублицистични трудове за политическите събития в България през 1989 г. и 1990 г.

          Същата година Кабакчиев върна във ВАК дипломата си за кандидат на науките в знак на протест срещу комунистическата некадърност, която – по собствените му думи – “управляваше и продължава да управлява научната дейност в България”. Озлобени до крайност от този безпрецедентен акт, през 1997 г. на публичната защита на докторската му дисертация “Видът в английския език” комунистите го обвиниха, че искал да се облагодетелства и че е пробутал старата си, кандидатска дисертация.

          Доминираният от комунистите Специализиран съвет по езикознание при ВАК в продължение на две години не назначаваше рецензенти на докторската дисертация на Кабакчиев. През 1996 г. обаче Кралското научно дружество на Единбург, Великобритания, бе оценило качествата на разработката и направи автора й свой “учен-изследовател”. Освен това го покани в Единбургския университет, за да подготви английско издание на труда.

          Това не впечатли особено академичните чорбаджии. През 1997 г. след завръщането на Кабакчиев от Единбург и четиригодишно злоумишлено забавяне на процедурата за защита Специализираният съвет по езикознание организира “разгром” над въпросната дисертация. “Видът в английския език” получи 15 отрицателни, 5 бели и 1 положителна бюлетини.

          Вместо да изпадне в стрес като всяка средностатистическа личност у нас, Кабакчиев в типичния си стил заяви, че подобен резултат в контекста на българската “академичност” е за него чест и гордост. Когато в края на 1998 г. други 16 членове на уж декомунизирания Специализиран съвет по езикознание гласуваха нов отрицателен вот на дисертацията му, Кабакчиев подмина събитието с усмивка. И не сбърка, защото през 1998 и 1999 г. Комисията по езикознание (и други науки) при ВАК и Президиума на ВАК дадоха категорична положителна оценка на труда му и му присъдиха степента “доктор на науките”. Комунистите, разбира се, заявиха, че това било награда за заслугите му към СДС.

          След отпечатването на книгата в Kluwer едва ли има смисъл да се обсъждат критериите за публикуване на монография в международно издателство от подобен ранг. Събитието е забележително заради друго. Ако Кабакчиев, който е и англицист, и българист, и работи в един институт за български език, беше написал книга за българския език и я беше обнародвал в Kluwer или друго подобно издателство, това щеше да бъде значителен, но все пак нормален успех, защото в края на краищата българският език би трябвало да се познава най-добре именно от българите.

          В случая обаче Кабакчиев не е написал книга за българския език, макар че този език присъства в нея. Красимир Кабакчиев, един българин, изучил се в условията на комунистическа образователна система и чиито родители нито са били комунисти, нито са били изпращани от Партията като дипломати в англоезична страна, един българин с име от славянско-турски произход, което трудно се транскрибира и още по-трудно произнася на английски, е написал книга за английския език. И тя, въпреки категоричния негативен вот на 36 други българи, наричащи се езиковеди, е публикувана от едно от най-престижните научни издателства в света!

          Няма да се спирам на съдържанието на солидния том. Не само защото не съм специалист по аспектология – една специфична лингвистична област, а и защото трудът ще бъде оценен по достйнство там, където трябва – не тук, а в международната лингвистична общност, от компетентни и добронамерени учени без комунистически инстинкти. По-скоро искам да кажа защо тази поучителна история има и доста иронични страни.

          Първо, цената на книгата е 154 щ.д. без ДДС. Т.е., както самият автор споделя, ако той изчерпи няколкото полагащи му се авторски бройки, със заплатата си в БАН би трябвало да работи два месеца и да не се храни, за да може да купи един екземпляр от собствената си книга. Същото, разбира се, важи и за почти всички други учени в страната ни, които биха се заинтересували от труда му. Съвсем не е сигурно, че дори и най-големите библиотеки у нас биха отделили посочената сума за една книга. Възниква въпросът как изобщо е възможно днес да се прави наука в България?

          Второ, Кабакчиев е притежател на най-високата научна степен в България и работи в БАН. Не мислете обаче, че е академик. Академици са Благовест Сендов и Илчо Димитров. Не е и член-кореспондент. Член-кореспонденти са Александър Лилов и Любен Беров. Всички тези звания всъщност не са длъжности, а специални титли за осигуряване на привилегии. Кабакчиев не е и професор. Професори са марксисти като Драгомир Драганов и Николай Василев. Не е и доцент. Доценти са модерните социалисти Румен Гечев и Александър Томов. Не е и начуен сътрудник първа степен. Не знам дали има марксисти и модерни социалисти, които да са само научни сътрудници първа степен.

Две статии от Красимир Кабакчиев,

публикувани в книгата

Храмът, София, 2004: Изд. “Филвест”

 

 

“Успехите” в академичната кариера на Красимир Кабакчиев –

някои юридически аспекти на участието в процедури за придобиване на научни степени и звания (стр. 41-48)

 

и

Провалът на борбите на демократичните сили за промени в научната и университетската среда (стр. 128-133)

 

 

*        *        *

 

 

Провалът на борбите на демократичните сили

за промени в научната и университетската среда

 

Днес, когато в областта на академичното законодателство цари пълен хаос (вж. и другата ми статия в този сборник), мнозина от академичната област си задават въпроси от типа:

“Защо стана така, че днес в тази страна почти не се прави наука?

“Защо в университетите и научните институти преобладават некомпетентността, шуробаджанащината, корупцията?”

“Защо позициите на комунистическата номенклатура останаха непокътнати?”

“Как стана така, че преподавателите по “научен комунизъм”, “история на БКП”, “история на КПСС”, “философия” (разбирай марксизъм-ленинизъм) и пр. днес учат студентите на маркетинг, “икономикс” (кой ли въведе този “термин”?), човешки права и пазарна икономика?”

“Защо няма перспективи за развитие на младите учени и те са принудени да търсят работа в чужбина?”

В началото на месец ноември 1989 г. в тази страна преподавателите от висшите училища и работещите в научните институти бяха сред първите, излезли по улиците с искания за декомунизация и демократични промени. Тогава специално в София имаше множество научни институти и едва ли повечето от работещите в тях главно инженери – физици, химици и пр., са очаквали, че след две или три години институтите им ще бъдат закрити и те, както и редица преподаватели по неидеологически дисциплини от висшите училища, ще трябва да си търсят поприща, нямащи нищо общо с науката. Борбата тогава беше срещу комунистическата мафия в академичните среди и за ново законодателство.

Основен порок на комунистическото академично законодателство, което е в сила и до днес – представено най-вече от Закона за научните степени и научните звания, е тайното гласуване – на всички равнища на вземане на решението. В условията на комунистическа диктатура тайното гласуване можеше да се разглежда като положителен аспект на академичното законодателство. Но прилагането на този закон в условията на демокрация показва, че тайното гласуване се превръща в оръжие на политическата партизанщина – става така, че кой да бъде доктор, професор и прочие се решава от назначените политически мнозинства във ВАК. Това е недопустимо – научната дейност не може да бъде оценявана чрез “политически” критерии. Тайното гласуване води и до феномена “колективна безотговорност”, при който мотивите за решенията остават неизвестни и отговорност за тях не може да бъде търсена.

Друг конкретен аспект на старото законодателство, свързан с вземането на решения във ВАК при защита на дисертации и осъществяване на процедури и разкриващ пълната му несъстоятелност, е начинът на определяне на положителния и отрицателния вот. При научен съвет от 24 члена една дисертация може да се защити при получени единадесет отрицателни бюлетини и не може да се защити при получени четири бели бюлетини и нито една отрицателна. Това е така, защото за успешна защита се изискват положителни гласове половината плюс един. Но при безпричинно отсъствие на една трета от членовете на научния съвет (което се случва доста често) само четири бели бюлетини са фатални за защитата на дисертацията – на дисертанта не достига един глас, за да има одобрението на научния съвет. На отсъстващите членове на съветите не се налагат никакви санкции – и по простата причина, че санкции изобщо не са предвидени. Самите решения се вземат при пълна анонимност, която осигурява на членовете на научните съвети възможност непрекъснато да сформират съзаклятнически групировки за облагодетелстване на едни лица (обикновено некадърните) и създаване проблеми на други (кадърните), да проявяват пълна безотговорност във вземането на решения и същевременно да бъдат сигурни, че безобразията им ще останат несанкционирани. Следва да се има предвид и това, че всички научни работници в страната до края на 1989 г. бяха номенклатура на различни равнища на комунистическата партия, поради което редица хора, способни да извисят нацията и науката останаха извън нейния периметър – заради това, че бяха деца на "народни врагове" или просто недостатъчно добре обиграни тарикати.

В началото на демократизацията на страната, вместо да бъде сформиран един мощен синдикат на учените в рамките на “Подкрепа”, от съществуващия първоначално синдикат на учените при “Подкрепа” (чийто председател беше авторът на тези редове) бяха обособени три отделни синдиката на учени. Първи заявиха желание да се отделят работещите в БАН – едно егоцентрично решение, произтичащо от едно неподплатено с нищо високомерие на тези хора. След това поради неясни причини и останалите учени в “Подкрепа” сформираха не един, а два синдиката. Така или иначе, трите синдиката на учени в “Подкрепа” не сториха абсолютно нищо за промяна на съществуващото статукво в академичната област – което произтичаше главно от законовата и подзаконовата уредба. След първоначалната еуфория на демократичните сили и след идването на власт на правителството на Филип Димитров постепенно взе да става ясно, че синдикатът “Подкрепа” е създаден, не за да стане нещо като “Солидарност”– т.е. най-мощният синдикат в страната, опора на демократизацията и на защитата на професионалните права на хората. Напротив, очевидно беше, че “Подкрепа”, обратното, е създаден, за да даде лидерска роля на другия синдикат, бившия казионен, КНСБ. А на “Подкрепа” беше отредена ролята да бъде фигурант на синдикалното игрално поле. Доказателство за това бяха предприетите от страна на “Подкрепа” действия против правителството на Филип Димитров. В резултат на тези действия по-интелигентните членове на “Подкрепа”, в това число учените, започнаха масово да напускат синдиката. СРОН – Синдикатът на работещите в областта на науката, напусна “Подкрепа” в началото на 1993 г. и се присъедини към новообразувания Национален професионален съюз (НПС) с лидер Пламен Даракчиев. За съжаление обаче и самият НПС не успя да привлече сериозна маса хора и не успя да просъществува дълго. И след 1992 г. “Подкрепа” – доколкото в този синдикат изобщо бяха останали някакви учени, не можа да направи абсолютно нищо за защита на професионалните права в академичната област.

През периода преди идването на власт на правителството на Филип Димитров комунистическата номенклатура успя много добре да уреди положението си, като отмени Правилника за атестирането на научните работници и специалистите с висше образование. Отмяната на този правилник беше много силен ход за запазване на позициите на комунистическата номенклатура, тъй като старият правилник предвиждаше атестирането на учените (научните работници) да се осъществява, независимо от това, дали една от страните желае атестирането или не. Вярно е, че Правилникът за атестирането съдържаше в себе си текстове, отнасящи се до политическите изисквания към учените, които бяха станали противоконституционни след влизането в сила на Конституцията от 1991 г. Но тези текстове можеха да отпаднат, а Правилникът в останалата си част да се запази, тъй като той беше един нелош нормативен документ, регламентиращ реда на атестирането и принуждаващ и двете участващи в процеса на атестирането страни да го осъществяват. Вместо да измени с постановление Правилника за атестирането, като го осъвремени и адаптира към новата конституция, ръководеният от Луканов Министерски съвет просто го отмени и така тогавашното комунистическо правителство създаде невъзможност да бъде търсена сметка от лицата с научни степени и звания, поддържали чрез своите писания една варварска обществена система и един престъпен режим.

Вместо да побърза да запълни нормативния вакуум и да създаде нов Правилник за атестирането, правителството на Филип Димитров избра един много спорен, чисто политически и в крайна сметка глупав път за решаване на проблема, като въведе неколкомесечен мораториум върху присъждането на научни степени и звания и назнаването на научни длъжности. А може би е било саботаж от страна на прокомунистическите сили в тогавашното правителство. Мораториумът не само не доведе до някакви позитивни резултати, той създаде невероятен бюрократичен хаос, след прекратяването на който не можеше по никакъв начин да стане ясно кой, защо и как е получил или не съответната степен, звание или длъжност. Можем ли да приемем, че правителството на Филип Димитров не е имало време да се занимава с научните степени и звания? Не, тъй като по времето на това правителство все пак беше въведена някаква мярка за промяна в академичната област в лицето на посочения мораториум и беше приет нелошият закон “Панев”, на базата на който отявлените членове на комунистическата номенклатура бяха отстранени за определен срок от управлението на институтите и висшите училища. Според мен провалът на правителството на Филип Димитров в опита си да въведе някаква реформа в академичните среди беше причинен до голяма степени и от един изключително лош избор на министър на образованието и науката. Този пост в правителството на Димитров беше поверен на един комунист, син на още по-отявлен комунист. Години по-късно се оказа, че въпросният министър-комунист е бил против закона “Панев”. В една цивилизована държава, когато си министър, а не си съгласен с политиката на правителството, подаваш оставка. Е, разбира се, България тогава не беше цивилизована държава – а не може и сега да се твърди, че е. А комунистите в структурите и правителствата на СДС, разбира се, винаги са присъствали там неслучайно.

Въвеждането на ред в академичната област вървеше по път, сроден на този на демократизирането на държавата – неяснота в идеите, пълен хаос във формулирането и осъществяването им. За разлика от днес, обаче, в онзи период все пак се мислеше повече за евентуални законодателни и други решения за изчистване на академичната област от комунистическите, номенклатурни и други паразити в нея. В края на 1991 г. написах статия, в която предложих на основата на поголовна атестация да бъдат отнети научните степени и звания на тези, чиято продукция е била ненаучна. Статията беше посрещната с голям интерес от журналистите и беше незабавно отпечатана в два вестника едновременно: “Век 21” (бр. 46, 13.11 – 19.11.1991 г. – с прекрасна карикатура на художника Камен Атанасов) и “Подкрепа”. От името на СРОН при “Подкрепа”, където тогава все още участвахме, няколко учени дадохме пресконференция с предложение за всеобща атестация и отнемане на научните степени и звания на тези, които не ги заслужават. Пресконференцията предизвика фурор в журналистическите среди, главно в двете крайности: беше посрещната с възторг например във в. “Ранно утро” и с яростни нападки в “Дума”. За отбелязване е, че вестник “Демокрация”, пълен също както тогавашното (а може би и днешното) СДС с агенти на Държавна сигурност, запази мълчание. Правителството и Министерството на образованието и науката, както казах, ръководено от комунист, също запазиха мълчание.

Дойде правителството на Жан Виденов и веднага, разбира се, отмени закона “Панев”. След това дойде дългоочакваното уж прогресивно правителство на Костов – което следваше или да въстанови закона “Панев”, или да го замени с подобен. И най-вече трябваше да проведе тотална реформа в академичната област, включително като създаде нов законов и подзаконов регламент за присъждане на научни степени и звания. Правителството “Костов” не само не въстанови закона “Панев”, но и не си мръдна пръста за осъществяване на реформа в академичната област. Вместо да проведе атестация на всички учени в страната и да ликвидира ненужните структури и щатни места – например в колоса на глинени крака БАН, правителството “Костов” дори не благоволи да запълни основната празнина в академичната нормативна база, като приеме Правилник за атестиране на учените съгласно с чл. 42 от Закона за научните степени и научните звания.

Нещо повече, през 2000 г., именно по време на на правителството на Иван Костов, използвайки пълното безхаберие на това управление в академичната област и “сините” академични деребеи, които се бяха настанили в правителството, комунистическата номенклатура в БАН успя да циментира кадрите си, така да се каже, до живот. В Общото събрание бе прокарана радикална промяна в Устава на БАН, с която бе премахнато ограничението за максимум два мандата за участие на отделно лице в управлението на институтите и на БАН на всички нива – като се започне от член на научен съвет или директор на институт и се стигне до председател на БАН. Преди това, след въвеждането на Устава на БАН през 1992 г., в продължение на няколко години Общото събрание на БАН беше ръководено от небезизвестния син деец Йордан Василев. Съгласно с чл. 58 от Устава на БАН, учените в БАН се атестират на основата на критерии и методика, приети от Общото събрание на БАН. През мандата на Йордан Василев такива критерии и методика не бяха създадени. Те не бяха създадени чак до края на месец март 1999 г. Но и след като в края на месец март 1999 г. критерии и методика за атестиране на учените в БАН бяха създадени, те и до този момент изобщо не се прилагат.

Накрая, след толкова много беди в българската политика, а оттам и в българската академична област, дойде истинското бедствие – правителството “Сакскобургготски”. Правителство, ръководено от лице, за което се твърди, че дори няма висше образование. Това “правителство”, освен всички безобразия, които сътвори, не само не направи абсолютно нищо за промяна в нормативната база за присъждане на научни степени и звания, тъкмо напротив – то дойде, за да извърши, заедно с президента Първанов, пълна реабилитация на позорното комунистическо минало на страната. Тук са достатъчни само два примера за реабилитация на комунистически академични кадри. За член на Висшия съдебен съвет от квотата на НДСВ бе избрано лице, професор, което в свой “научен труд по право” през самата 1989 г. оправдава така наричащия се “народен съд”. Наградено току що с орден “Стара планина” за академични постижения в правото е и лице, пряко виновно за провеждането на така наречения “възродителен процес”.

В заключение. Въпреки че в нейните редици има много представители на академичните среди, демократичната общност в България никога не е имала ясна идея за това, как трябва да бъде проведена една реформа във висшето образование и науката. По тази причина днес в научните институти и висшите училища царят беззаконието, некадърността, цинизмът, шуробаджанащината и откровената простащина. Репресирани и напълно обезкуражавани биват младите в науката и висшето образование. Впрочем повечето млади, желаещи да се занимават с наука, не са в България. Страната е подложена на страхотен брейн-дрейн, който постепенно я превръща в нещо като бананова република. Днес сред населението в трудова възраст преобладават – без обида към която и да било професия – шивачките, фризьорките, камериерките, охранителите, шофьорите и монтьорите. В забавната област – шоу-бизнеса, преобладават чалгарите и чалгарките. Учителската професия е принизена, защото от училищата, освен главно емигранти за Германия, Франция, Австрия (в тези три страни следването за чужденци е все още безплатно) и САЩ, излизат представители на споменатите по-горе професии и наркомани и проститутки, а върховната представа за бъдещ успех на една ученичка е тя да стане рекламен модел и “миска”. Да, всяка трудова дейност за безспорното благо на обществото е достойна. Но когато в една страна няма място за учени, особено за млади учени, когато няма място за истински дейци на културата, когато дори няма място за достоен живот, тъй като в тази държава днес достоен живот е почти невъзможен, това просто не е държава.

Членовете на академичната общност над 60-годишна възраст са главно номенклатурчици – отявлени комунисти и асоциати на комунистите, които не само не желаят реформа, те саботират всеки опит за промяна. Сред учените над 50-годишна възраст не съществува достатъчно демократичен, правов и граждански потенциал за необходимата реформа, а и много от тях също така са обвързани с комунистическата номенклатура. Следователно надеждите за осъществяване на промяна са обърнати към по младите в науката – хората в 30-те и 40-те. Ако обаче и те не успеят в обозримото бъдеще – за няколко години, да се преборят за реформа за ликвидиране на отвратителното наследство на комунизма и комунистическата номенклатурщина в академичната област, промяната ще трябва да се осъществи наистина, както се казва, с времето. По естествен път.

Защото никой не е вечен. Дори и комунистическата номенклатура.

 

 

 

“Успехите” в академичната кариера на Красимир Кабакчиев –

някои юридически аспекти на участието в процедури за придобиване на

научни степени и звания

 

          Може да се каже, че действията за промяна на академичното законодателство, част от които е и тази конференция, започнаха след появяването на статията на г-жа Галя Маринова в бр. 38/2004 на вестник “Седем”. Статията, освен на общите безобразия на мафията в академичните среди, беше посветена по-конкретно на натиска, на който са подложени по-младите учени от днешната академична номенклатура. Поздравявайки авторката за статията, и в качеството си на човек, преживял редица от обрисуваните в нея безобразия (и във времена много по-тежки от днешните), и създал прецедент в българското правораздаване, свързан с академичните процедури, бих желал да обърна внимание на някои юридически аспекти на проблемите, свързани с придобиването на научни степени и звания.

          Много от конфликтите, които днес се наблюдават в университетите и научните институти, както и, общо взето, твърде ниското качество на научната дейност в тази страна, се дължат на един широкообхватен саботаж на държавността, осъществяван от комунистическата номенклатура и нейните сподвижници. В какво се състои този саботаж? Според чл. 42 от Закона за научните степени и научните звания “Научните работници подлежат на периодично атестиране не по-рядко от един път на пет години (ал. 1), а “Редът и начинът на атестирането се определят с правилник, утвърден от Министерския съвет” (ал. 2).

Правилник за атестиране на учените обаче днес не съществува!

Правилник съществуваше до 1991 г., когато, вместо да бъде осъвременен старият – от него следваше просто да отпаднат текстовете, отнасящи се до политическите изисквания към учените, той беше отменен (ДВ, бр. 27/91). Отмяната на правилника за атестиране на учените през 1991 г. доведе дотам, че от 1991 г. до днес атестирането на учените, а оттам и присъждането на научни длъжности, звания и степени в България (а също и на академични) от правна гледна точка е напълно произволно – в смисъл, че не съществува валидна нормативна база, върху която то да се осъществява. Отделен е въпросът, че присъждането на научни длъжности, звания и степени всъщност, от друга гледна точка, съвсем не е произволно, а е напълно обосновано – посредством шуробаджанашки и псевдополитически критерии. И по тази причина немалка част от стойностните български учени емигрираха, а в академичните институции останаха да се подвизават главно членове на комунистическата номенклатура и некадърници. Положението е особено трагично в хуманитарната област, където за автентична наука е трудно да се говори.

          Преди време осъществих среща с високопоставен юрист в правителството, от когото чух признание, че правилник за атестиране на учените действително не съществува. По-интересното беше, че в прав текст ми беше заявено, че правителството – междувпрочем днес оглавявано от лице без висше образование, нямало дори и намерение да издава нов правилник, тъй като, видите ли, нямало консенсус между учените относно критериите за атестиране. С други думи, не само че в продължение на дълги години Министерският съвет не е изпълнил елементарното си задължение, вменено му със закон, той дори отказва да го изпълни! Още един пример за това, което днес твърдят мнозина в тази държава: че тя е абдикирала и изцяло зависима от мафиотски интереси. От така създалото се положение черпят дивиденти особено членовете на комунистическата номенклатура в хуманитарната област, с десетилетия градили кариери с вариации по “класиците на марксизма-ленинизма” и дитирамби за “Партията”.

          Положението в БАН е сходно – на практика и там липсват критерии за атестиране дейността на учените. Според текста на Устава на БАН, издаден в средата на 1992 г., “Дейността на учените в БАН се оценява периодично по критерии и методика, утвърдени от Общото събрание на БАН” (чл. 58, ал. 1). Критерии и методика, утвърдени от Общото събрание на БАН, обаче не съществуваха от създаването на Устава на БАН в средата на 1992 г. до края на м. март 1999 г.

На 04.09.1998 г. публикувах в “Стандарт” голяма статия, озаглавена “БАН си остава бастион на номенклатурата”, в която обрисувах подробно саботажа на държавността, състоящ се в умишленото неиздаване на правилник за атестиране и на критерии за научна дейност – в страната въобще, и в частност в БАН. Председателят на БАН и главният научен секретар подскочиха като ужилени и ме атакуваха с изявления в печата. С изявленията си обаче тези две лица на практика признаха кой именно осъществява саботажа. Същевременно, за да замажат изключително конфузната ситуация, двете лица и техните асоциати направо надминаха себе си: в края на март 1999 г. Общото събрание на БАН пръкна един документ, наречен “Критерии и методика за атестиране на учените”. Но и тези критерии и методика, чието съдържание – повече от нелепо – тук няма да коментирам, нито са в сила, нито някога след тяхното създаване са се прилагали в БАН.

Цел на тази статия е, споделяйки част от собствения си опит в борбата с академичната мафия, да посоча пътя, по който според мен би следвало учените, попаднали в подобна ситуация, да търсят правата си.

Неатестиран през периода 1985-1991 г. – умишлено, по политически и шуробаджанашки причини от комунистите и некадърниците в Института за български език при БАН, през 1991 г. заведох граждански иск срещу института за репариране на нанесените ми имуществени и неимуществени щети – следствие от умишленото ми неатестиране и, оттам, необявяване на конкурс за хабилитирано звание на щатното ми място. Когато започнах делото – повтарям, това беше 1991 г., т.е. зората на демократизацията и създаването на правова държава, адвокатът ми заяви, че понятието неимуществени щети в българското правораздаване е все още нещо като terra incognita, а няколкото видни български юристи, с които се консултирах, ми се усмихнаха и ме увериха, че ще изгубя делото. Делото продължи единадесет години! Налице днес са влязло в сила осъдително решение срещу Института за български език, който е осъден да репарира нанесените ми имуществени и неимуществени вреди вследствние на неатестиране и необявяване на конкурс за старши научен сътрудник втора степен за периода 1988-1991 г.[1], и две принципни решения по казуса на Върховния касационен съд[2]. С тези три съдебни решения беше създаден прецедент в българското правораздаване! Съгласно с текстовете им всеки български учен, който не е атестиран и вследствие на това не е повишен в длъжност и (или) не е обявен конкурс на щатното му място за съответното хабилитирано звание, може да се обърне към Съда и да очаква, че съответният институт или университет ще бъде осъден да заплати нанесените му имуществени и неимуществени щети – разбира се, при положение, че ищецът докаже в съдебното състезание, че е притежавал необходимите качества за съответната длъжност или звание.

Както вече казах, делото, завършило с прецедент в българското правораздаване, продължи единадесет години, а академичните чорбаджии в така наричащия се Институт за български език – едно гнездо на комунистически номенклатурчици и напълно некомпетентни лица, разчитаха, че аз няма да го спечеля. С влизането в сила на осъдителното решение през 2002 г. аз бях, така да се каже, “реабилитиран”: може да се каже, че станах старши научен сътрудник втора степен, считано от 1988 г. Разбира се, не е кой знае какво постижение да станеш доцент в една изостанала посткомунистическа страна като България – пълна с доценти и професори с недоказани качества! Но да станеш доцент през 2002 г. от 1988 г., е, най-малкото, интересно.

Как се развиха събитията след периода 1988-1991 г., за който Институтът за български език беше осъден? През 1992 г. ръководителката на звеното, в което работех, внесе предложение да бъде обявен конкурс на щатното ми място за “старши научен сътрудник първа степен”. Тогава аз бях “кандидат на науките”, но имах необходимите научни приноси. Получи се резолюция, съгласно с която била налице нормативна пречка за обявяване на конкурс, а именно чл. 56, ал. 4 от Устава на БАН, според който длъжността старши научен сътрудник първа степен в БАН не може да бъде заемана от лица, които не са доктори на науките. Резолюцията, следователно, беше незаконосъобразна – тъй като чл. 56, ал. 4 от Устава на БАН не представлява пречка за обявяване на конкурс за старши научен сътрудник първа степен, а представлява пречка само за заемането на длъжността. Аз обаче реших да се съобразя с предвидената в Устава на БАН необходимост старшите научни сътрудници първа степен да бъдат доктори на науките.

За тази цел депозирах вече публикуваната си монография Видът в английския език като труд за защита на дисертация за получаване на научната степен “доктор на науките”. Поради некомпетентността и административната злоумишленост в така наричащия се Институт за български език при БАН, апробацията на труда ми бе осъществена с неколкомесечно закъснение. Накрая обаче, на 16.06.1993 г., процедурата за присъждане на научната степен все пак започна в така наричащия се Специализиран научен съвет по езикознание при ВАК. Този съвет се състоеше тогава, и все още се състои, предимно от комунисти и академични номенклатурчици, цитировачи на Т.Живков, Л.Живкова, В.И.Ленин, участници във възродителния процес, писачи на повърхностни съчинения, претендиращи за научни, лексикографски и др. Тези лица до края на 1995 г., т.е. в продължение на една година и половина – при едномесечен императивен срок, умишлено не назначиха рецензенти на апробирания ми труд, поради което срещу Института за български език, ВАК и Министерския съвет заведох съответния граждански иск. “Академичните” чорбаджии, разбира се, ни най-малко не се стреснаха от започващото съдебно дело и продължиха наглото си противоправно поведение. Естествено те ни най-малко не се стреснаха и от това, че в края на 1995 г. Кралското научно дружество на Единбург ме направи свой учен-изследовател за 1996 г. и ме покани в Катедрата по общо езикознание на Университета в Единбург да подготвя английски вариант на труда си.

Към края на 1996 г. приключих работата си в Единбург и се върнах в София. Рецензенти на труда ми все още не бяха назначени. Едва в началото на 1997 г., т.е. със закъснение от три години и половина, бяха назначени трима рецензенти, които представиха положителни рецензии. На провелата се през м. юли 1997 г. публична защита членовете на специализирания съвет гласуваха на дисертацията ми петнадесет отрицателни бюлетини, пет бели и една положителна. Те обаче явно си бяха направили лоша сметка, защото следващите две инстанции на ВАК – Комисията по езикознание (и др. науки) и Президиумът на ВАК нанесоха оглушителна плесница на самозабравилите се некадърници! Дипломата за доктор на науките ми беше присъдена през април 1999 г. Следващата плесница, още по-звучна, беше нанесена през следващата година, 2000, когато най-голямото научно издателство в света, Клувер, издаде актуализиран и разширен вариант на монографията ми Видът в английския език. Този труд, който между другото държи рекорд по цена за монография по семантика – продава се на цени между между 200 и 300 щ.д., беше веднага рецензиран положително в две от най-реномираните лингвистични списания, издания на университетите в Кеймбридж и Оксфорд. Нещо повече, едната рецензия, на откривателя на композиционния вид Хенк Веркьоил, е с обем 24 страници – нещо извънредно рядко срещащо се в науката, и завършва с извода: “Кабакчиев направи важно изследване на аспектуалността, [...] теоретичният принос е значителен”. Може да излежда излишно, но все пак нека да поясня, че самото публикуване на подобен монографичен труд в подобно издателство е нещо нечувано за изостаналото с десетилетия българско езикознание, повечето от чиито представители днес не използват нищо друго, освен понятийния апарат на съветското езикознание от 50-те години на миналия век – когато съветските “учени” и техните български асоциати се надпреварваха да тръбят как пръв капацитет в световната лингвистична наука е ... другарят Йосиф Висарионович Джугашвили (повече известен като Сталин).

Въпреки посочените по-горе събития и обстоятелства, а може би и именно поради тях – тъй като те вече се бяха дискредитирали напълно, чорбаджиите в така наричащия се научен съвет на Института за български език при БАН решиха да не се спират пред нищо – с цел, ако може, да продължават да ме дискредитират, ощетяват и унижават. Подминавам тук факта, че понастоящем подсъдими по дела за огромен брой клевети срещу личността ми и личността на моята колежка ст.н.с. д-р Любима Йорданова са една дузина лица от Института за български език. Няма да коментирам и развитието на тези дела, тъй като те все още са в начален етап поради изумителните безобразия в наказателното съдопроизводство в тази страна. От 1999 г. до началото на 2002 г. институтските чорбаджии, вместо да обявят конкурс за старши научен сътрудник на щатното ми място, стигнаха дотам, че се опитаха да приложат в оценката на научноизследователската ми дейност отменения Правилник за атестиране на научните работници и специалисти с висше образование, предвиждащ, между другого, участие в комунистическото възпитание на младежта. Нещо повече, с цел да не бъде обявен конкурс за старши научен сътрудник първа степен на щатното ми място, лицето Юлия Балтова, заемащо поста директор на Института за български език – за което един ден се оказа, че не познава правилото за пълния член в съвременния български език, си позволи в писмен документ да излъже Съда, че в Института за български език нямало щатна бройка за обявяване на конкурс. Налице е издадено определение на тричленен състав на СГС, НК, съгласно с което лицето Балтова е предадено на Прокуратурата поради наличие на данни за извършено престъпление[3]. И до този момент обаче лично на мен не ми е известно какво е свършила Прокуратурата по случая. Разбира се, при положение че, както е известно, обвинения в тази страна не се предявават дори за крупни грабежи, за ликвидиране на архиви на Държавна сигурност и пр., вероятно не би било чак толкова странно, ако и по този случай обвинение не бъде предявено.

В началото на 2002 г. лицето Балтова, тогава директор на Института за български език, издаде и една напълно нелепа по съдържание и съвършено незаконна заповед, съгласно с която шестима души, двама от които подсъдими по дело за клевета срещу личността ми, и още един, марксистът Ангел Пачев, който през 1980 г. беше громил буржоазната социолингвистична наука в Москва, трябваше да дадат оценка на работата ми. Обжалвах по съответния административен ред заповедта и предупредих официално, писмено, посочените в заповедта участници да не извършват незаконни действия. Писмените ми предупреждения бяха игнорирани, а участниците в незаконното обсъждане се събраха и се опитаха да осъществят незаконно атестиране. Повторих неколкократно, устно, предупрежденията си на незаконно свиканото събрание, четох дори съответните текстове от Конституцията, гарантиращи правата ми. Вместо да се вслушат в думите ми, участниците настояха да проведат сборището и дори започнаха да крещят. Тогава ударих с юмрук по масата и заявих, че забранявам да се провежда незаконното събрание. Тогава марксистът Пачев скочи от мястото си и изрева: “Къде се намираш ти, бе?” В следващия миг скочи върху масата, докато аз стоях седнал, с крака под масата, и ме нападна отгоре с юмруци и освирепяла физиономия. В мига, в който марксистът Пачев скачаше върху масата, чух и вик “Той ще го убие”. Това ме накара – при неизбежна самозащита, да ударя Пачев. След това самият Пачев ме удари, а после ме нарече “фашист”. Минути по-късно обаче на два пъти Пачев предложи примирие, което аз на втория път приех, тъй като реших, че другарят страда от нерви заради фалиралата марксистка “социолингвистична наука” и не исках да влошавам състоянието му.

Така наричащият се научен съвет на Института за български език при БАН обаче, вместо да наложи наказание на скочилия на масата и нападналия ме оттам с юмруци другар, взе решение да ... уволни мен; уволнението бе приведено в сила от лицето Балтова. След това, естествено, това изумително по своята наглост и абсолютна незаконосъобразност уволнение незабавно бе отменено от Съда. Но така наричащият се Институт за български език упорито обжалва решението и разчита окончателното да се забави с години.

Променя ли се с нещо хоризонтът на българската наука, по-специално в нейната хуманитарна част след политическите промени в тая държава, след приемането й в НАТО и плановете за присъединяване към Европейския съюз? Ни най-малко! С широкомащабния саботаж на държавността, състоящ се в несъздаването на ред и критерии за атестиране на научноизследователската дейност, могат да се обяснят ниското качество на научната дейност, постоянните кадрови и други конфликти, както и обстоятелството, защо начело на научните, университетските и др. важни институции и до днес стоят (или биват наново избирани) лица, които усърдно са работили в полза на комунистическата идеология и практика. След непознаващата правилото за членуване с пълен член директорка, днес директор на така наричащия се Институт за български език при БАН е другарят Васил Райнов, който е доктор на ... биологическите науки. В своето съчинение Мозък – език – съзнание, публикувано от БАН през 1989 г., другарят Райнов убеждава читателите си, че: “Класиците на марксистката философия задълбочено и последователно са разработили въпросите ... на човешкото съзнание” (стр. 8-9). Първите десетина страници на произведението на този другар подробно разглеждат приносите на Маркс и Енгелс – но не в описанието на капитализма през XIX век, а в ... изследването на мозъка, езика и съзнанието. Освен “приносите на Маркс и Енгелс” и на техните съветски последователи, значителна част в съчинението заемат и определени “български постижения”. Оказва се, че за разбирането на мозъчната дейност, освен самият другар Райнов, извънредно много били допринесли и другарите Тодор Павлов и Людмила Живкова, като на “съображенията” на пламтящата правешка мислителка др. Райнов е посветил цяла страница от общо стотината в съчинението си – въз основа на което, както изглежда, е станал професор.

          И така, нека да резюмирам забележителните “успехи”, които постигнах в академичната си длъжностна кариера, след което ще се върна на въпроса за “успехите” си и в придобиването на научна степен.

В продължение на повече от седемнадесет години аз, носител на постижения и автор на публикации, с равнището на които не може да се похвали целият кадрови състав на така наричащия се Институт за български език при БАН – взет в неговата цялост и в цялата история на неговото съществуване, работих в него на длъжност, присъждаща се на начеващи в науката – като със самото ми постъпване на работа там през 1985 г. бях понижен в длъжност. През целия този период научноизследователската ми дейност не беше атестирана и не беше обявен конкурс за хабилитирано звание на щатното ми място. Цялото това невероятно дори за държава като България безобразие ми даде възможност да създам прецедент в правораздаването, състоящ се в проправянето на път в Съда за всички учени, попаднали в подобна ситуация. Разбира се, за периодите на ощетяването ми след 1991 г. са заведени и са в ход съответните други дела – включително срещу БАН, председателя на БАН и Министерския съвет. Веднага трябва да прибавя обаче, че тези мои “успехи” частично, но съществено, са помрачени от факта, че въпреки че осъдителното решение срещу така наричащия се Институт за български език при БАН е в сила вече повече от две години, и до този момент аз не съм получил присъденото ми обезщетение – вече поради определени законодателни решения, взети, първо, за съжаление, от синьото парламентарно мнозинство, а после допълнени и от жълтото – които тук няма да коментирам[4].

И така, след като стана ясно какви забележителни “академични успехи” постигнах в Българската академия на науките, след като стана ясно как създадох прецедент в българското правораздаване по отношение на присъждането на хабилитирани звания, нека да обясня и това, че, както напоследък стана известно, аз се оказвам и първият човек, осъдил Висшата атестационна комисия за забавена процедура за присъждане на научна степен (решението не е в сила). По-горе вече посочих, че след като през 1995 г. така наричащият се Специализиран научен съвет по езикознание при ВАК не назначи в продължение на година и половина рецензенти на дисертацията ми, заведох дело. Неотдавна, в края на м.януари 2004 г., на втора инстанция бе издадено осъдително решение срещу ВАК и по това дело – с правно основание чл. 45 и чл. 49 ЗЗД. ВАК обжалва решението, като сред аргументите му е и становището, че делото е трябвало да се води по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани. Окончателният изход от това дело също така ще бъде интересен както от гледна точка на евентуалните бъдещи пострадали лица в случаи от подобен род, така и от гледна точка на българското право изобщо, тъй като, ако ВКС приеме аргумента на ВАК, че такива дела трябва да се гледат по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, това ще означава, че ВАК ще може да си позволява протакането с години на решаването на всеки един по-труден случай по присъждане на научна степен или звание. Казано с други думи, ВАК (или неговият правоприемник при промяна в законодателството) ще може да си позволява да бави с години решаването на процедурите, а пострадалите от забавянето им на практика ще могат да завеждат дела едва след тяхното окончателно приключване. Аз, естествено, се надявам да не стане така.

          В заключение бих си позволил да отправя съвет към всички учени, изпитващи на гърба си безобразията на академичната мафия, да не се оставят да бъдат накърнявани правата им! Тези лица не би трябвало да се колебаят дали да защищават или не правата си по административен, а, ако е необходимо, и по съдебен ред – ако това са хора, съзнаващи, че са (или че трябва да са) част от една свободна и правова страна. Свободата и “правовостта” на дадена страна са точно толкова ограничени, колкото е ограничено и “неправово” мисленето на хората в тази страна!