ИНТЕРВЮТА И РЕЦЕНЗИИ ЗА КНИГАТА

        “ПЕРИПЕТИИ НА НАДЕЖДАТА”

 

 

          ИНТЕРВЮ В “РАННО УТРО”

 

          Вестник “Ранно утро”, 23 ноември 1992 г., бр. 222, стр. 6.

 

          “ПЕРИПЕТИИ НА НАДЕЖДАТА”

 

          Съвсем наскоро предстои да излезе от печат книгата “Перипетии на надеждата”. По този повод разговаряме с нейния автор КРАСИМИР КАБАКЧИЕВ. Той е езиковед – англицист в БАН, един от първите членове на “Подкрепа” от май 1989 г. На базата на спомени и лично събирани документи в книгата се проследяват някои от събитията около възникването на дисидентското движение у нас в периода началото на 1989 – края на 1990 година. А също така и създаването на “Подкрепа” и Съюза на демократичните сили.

 

– Господин Кабакчиев, как се оформи идеята да напишете тази книга?

– Аз съм един от първите членове и активисти на “Подкрепа” преди десети ноември 1989 г. През пролетта на същата година започнах да събирам документи, свързани с възникването на дисидентското движение в България и създаването на неказионните организации. До края на 1990 година това, което най-вече правих бяха записи на различни съобщения и документи, които се излъчваха от различните западни радиостанции. След това въвеждах информацията в компютър. Що се отнася до самата книга, идеята да я напиша се оформи преди около година. Защото за мен е много странно това, че досега няма написана нито една книга, която да отразява събитията около възникването на дисидентското движение и развитието на общественото мнение към него през тези няколко години.

Разбира се, има ред причини и определени обяснения за това, но аз ще изтъкна две: От една страна, тези, които досега пишеха – историци и историографи, – в голямото си мнозинство бяха верноподаници на предишния режим и обсъждаха комунистическата идеология и практиката на комунизма и социализма. Те не биха могли да напишат такава книга, защото нямат нито информация, нито желание. А и не биха могли да го направят, тъй като стоят на съвсем различни политически позиции, на обратната страна на политическото пространство.

От друга страна, хората – участници в тези движения, понастоящем са във властта и нямат време и възможност. Пък и знаем, че в дисидентското движение бяха различни хора с различни намерения и възгледи.

 

 

          Вестник “Ранно утро”, 24 ноември 1992 г., бр. 223, стр. 6.

          (Следва) Разговорът води ТАТЯНА СИМЕОНОВА

 

          “ПЕРИПЕТИИ НА НАДЕЖДАТА”

          • Разговор с автора на книгата КРАСИМИР КАБАКЧИЕВ

 

          (Продължение от брой 222)

 

          Книгата не е писана с амбицията за някаква официална историография. Не съм нито историк, нито социолог, така че нямам претенции за някакъв чисто научен принос в това отношение. Но в същото време при положение, че няма такава книга, написана досега, мисля, че тези събития в периода от пролетта на 1989 до края на 1990 година трябва да се подложат на анализ. Въпреки че подобен анализ, макар едностранчив и субективен, би могъл да даде известна представа за самите събития.

          А това трябва да се документира, защото нещата се забравят и избледняват в човешката и обществената памет. Липсата на анализ и интерпретация сега е нещо твърде опасно, защото създава възможност за едно бъдещо интерпретиране, което няма да бъде вярно.

          Аз понякога срещам такива въпроси като вярно ли е, че Тренчев е лежал в затвора, кога е било това, кога е създадена всъщност „Подкрепа” – преди или след 10 ноември. Тези въпроси си задават хора не млади, а на възраст. А какво да кажем за хора, които преди четири години са били на петнадесет или шестнадесет години, т.е. подрастващи. Сега те вече в някаква степен все пак са зрели хора. Хората не знаят какво е било, много от нещата не могат да се разберат, защото липсва нужната информация.

 

– Г-н Кабакчиев, четири години са малък период, в който могат да се правят анализи. Ако мине един по-дълъг период, вече без емоция или лично пристрастие, как ще се оценят точно тези събития и факти от сегашната ни история?

– Това са две различни гледни точки, които според мен се допълват една друга. От една страна, е вярно, че трябва да измине някакъв дълъг период от време, за да се направи една по-глобална оценка. Но от друга страна, и отделните периоди също би трябвало да бъдат подлагани на^нализ, и то на непосредствен анализ.

(Следва)

Разговора води ТАТЯНА СИМЕОНОВА

 

Вестник “Ранно утро”, 25 ноември 1992 г., бр. 224, стр. 6.

 

“ПЕРИПЕТИИ НА НАДЕЖДАТА”

• Разговор с автора на книгата КРАСИМИР КАБАКЧИЕВ

(Продължение от бр. 223)

 

– Господин Кабакчиев, масмедиите особено през последните две години са доминирани и най-вече от политически предавания, в които неминуемо се анализират всички събития.

– Вярно е, че понастоящем средствата за масова информация правят такъв анализ, но все пак една по-обща преценка би трябвало да се направи в някакво по-разширено изследване от типа на монография, когато става въпрос за чисто научен труд, или в някаква публицистична книга.

 

          Книгата Перипетии на надеждата отразява дисидентството, което по онова време бе отразявано само от някои чужди радиостанции. След десети ноември 1989 г. настъпи някаква либерализация в средствата за масова информация, но нямаше опозиционен печат чак до февруари 1990 г., пък и дълго време след това. Защото, за да се създаде сериозен опозиционен печат, е необходим дълъг период от време. В периода на възникване на дисидентското движение (б.р. – началото на 1989 – пролетта на 1990 г.) нямаше вестници и много от събитията останаха извън вниманието на широката общественост. Хората, които живеят в София, имаха възможност да видят и чуят за тези промени. Но хората в провинцията, които също са гласоподаватели и участват пълноправно в обществения живот, нямаха как да я получат тази информация. Електронните медии дълго време бяха контролирани от една обществена сила. И хората получаваха една невярна информация за събитията. Те бяха анализирани по определен начин, и то едностранчиво. Така че като резултат се получи един вакуум в информираността на хората, който трябваше още тогава да бъде запълнен. Но ако приемем, че тогава не можеше, сега не само може, но и трябва да бъде информационно осветлен.

          “Перипетии на надеждата” със сигурност ще предизвика интереса на широката аудитория. “Спомени от тоталитарния сън”. “Пробуждане на гражданското съзнание и/или сценарии?”, “Кампанията срещу Петър Младенов”, “Началото на неспокойното лято на 89-а” са само част от заглавията на отделните части.

          Така че “Перипетии на надеждата” очаквайте.

 

          (Край) Разговора води ТАТЯНА СИМЕОНОВА

 

 

          Интервю по БНТ

 

          Интервю (януари 1993 г.) по БНТ на литературния критик Атанас Свиленов с Красимир Кабакчиев по повод публикуването на книгата на Кабакчиев “Перипетии на надеждата”.

 

          Интервюто започва с музикален клип с песните “Аз не съм комунист, и никога няма да бъда”, “Времето е наше” и пр. – на фона на кадри от грандиозния антикомунистически митинг в началото на юни 1990 г. Приповдигната атмосфера ...

 

Свиленов: Към тия отминали години ни връщате със своята книга “Перипетии на надеждата”, г-н Кабакчиев. Да я покажа пред камерата (показва я). Тя излезе скоро и Вие сте от смелчаците, които се опитвате, така, в един мемоарно-документален стил, да разкажете за това, което предхождаше десети ноември, за това, което стана и продължи след десети ноември. За личностите, за хората. Вие сам, с една голяма скромност, разбира се, но сте участник в ония процеси, в зараждането на онова движение на опозиция срещу комунизма, за смяна на системата. Така. Леко ли Ви беше от една такава близка дистанция да се върнете към това време?

 

Кабакчиев: Ами, знаете ли, какво значи “Леко ли ми беше?” Аз просто чувствах необходимост да напиша тази книга, а, преди няколко месеца, когато в края на краищата седнах и започнах да я пиша, разбрах, че това е ..., това, ... Вижте, аз не разбирам защо никой от участниците в тези събития не написа една книга ...

 

Свиленов: Вие сте първият. Първият, да ... И във вестник “Подкрепа”, като Ви прочетох още в подлистниците – така, част от книгата – разбрах, че сте първият.

 

Кабакчиев: Сега, разбира се, в книгата са описани събития от това време и, както казахте, личности. Но според мен не това е важното. Според мен, аз това съм се опитал да направя в книгата – да поставя някои важни за обществото ни въпроси. Защото има много болезнени въпроси. И това, което искам да кажа, може би ще констрастира с този клип, който видяхме, защото видяхме една много ведра атмосфера. Но ние като че ли забравяме, че живяхме твърде дълго време в ... (акцентира) едно мракобесие. И има много неща, които не сме осмислили. Например, трябва (акцентира) точно и ясно и честно да си кажем, че ние, българите, се опозорихме пред света. Опозорихме се с убийството на Георги Марков. Самоопозорихме се (акцентира) със смяната на имената на един милион души. Не може в края на двадесетия век да смениш името на един човек! Да не говорим за един милион! И просто аз се опитвам с тази книга да поставя тези въпроси ... Защото ние не можем сега да отговорим на много важни въпроси ...

 

Свиленов: Вие сте самокритичен и към самия себе си даже ...

 

Кабакчиев: Ами, опитвам се, да. Не, аз не разбирам какво искате да кажете, нито искам да правя някаква реклама на книгата си. Аз не искам да кажа, че отговарям на тези въпроси! Искам да ги поставя.

 

Свиленов: Малцина, така, разказват за събития, от които други трупат дивиденти, за да бъдат герои. А Вие говорите за страха, че ще Ви изгонят от Института по история на българския език, че не сте гласували на едно събрание “против”, а че сте се въздържал и така нататък. А пък колко много други такива като мене мълчахме и се подчинявахме на тази тоталитарна система. Безгласно.

 

Кабакчиев: Не, не е въпросът в това, кой е герой. Дали някой трябва да бъде герой, или не трябва да бъде герой. Сега, просто, мисля, че ние трябва да осмислим някои неща. Трябва да осмислим времето, в което живяхме. Това още не е направено – и не се правят опити да бъде направено. Това е лошото. И това е, което аз съм се опитал да направя. Не бива да се движим по повърхността на тези събития. Събитията са такива, каквито бяха. Вярно, някои от тях самите не се осмислят, забравят се, не се знаят. Много хора прочетоха книгата и казаха: “Аз не съм го знаел това нещо!” Ами хората не знаят например за връзката между убийството на Георги Марков и след това процеса във връзка с опита за убийство на Папата. Хората не знаят въобще – българите – че има такава връзка. Това е, ... това е просто странно. Затова се вдигна този шум. А независимо дали ..., сега, може би ние не сме участвали – българин не е участвал в опита за убийство на Папата. Но шумът, който се вдигна, беше следствие от случая с Георги Марков. Българите нищо не знаят все още – е, силно казано, може би – но може би много малко знаят за това. Аз бях свидетел на ... просто бях в Англия по това време, и бях свидетел на реакцията на света към това убийство.

 

Свиленов: Да, Вие го описвате в книгата си.

 

Кабакчиев: Да, да.

 

Свиленов: А има ли сега ваши приятели от така наречените дисидентски групи, които, като прочетоха книгата Ви, да са недоволни от ъгъла, от който представяте събитията?

 

Кабакчиев: Не, не. Никой няма недоволен. Даже, аз съм се опитвал да бъда ...

 

Свиленов: Вие сте критичен към доста хора, и към някои доста изтъкнати личности ...

 

Кабакчиев: Да, разбира се. Но смятам, че съм лоялен същевременно – и няма причина да не бъда. Защо, в края на краищата много е важно тази борба, политическа, да се води на едно интелигентно равнище. Надявам се, че съм го постигнал – и твърдо ..., така, смятам, че никой не се е обидил. Никой не е се е обидил, не.

 

Свиленов: Аз тъкмо защото смятам, че това е една полезна книга, че това е вода, както се казва, от изворите, затова Ви поканих – за да предизвикаме едно внимание към тази книга и да я препоръчам.

 

Кабакчиев: За което Ви благодаря, да.

 

Свиленов: И аз ви благодаря за участието Ви, г-н Кабакчиев, благодаря Ви!

 

 

          Вестник “Ранно утро”, 28 май 1993 г., бр. 349, стр. 6.

 

          ИСТИНАТА ЗА МИНАЛОТО

        ИЗЯСНЯВА НАСТОЯЩЕТО

 

          Книгата на Красимир Кабакиев “Перипетии на надеждата” е първото хронологично изследване на възникването на неформалните движения през време на тоталитарния режим. Тя е фактологичен документален разказ за създаването на СДС и антикомунистическата опозиция, за драматичните събития и обществени сътресения в България през 1989-1990 г., чиито следствия неизбежно усещаме днес. Книга за трудностите на промените в социално-психологически план, за част от мъчителната предистория на объркаността ни в настоящия момент. Един откровен поглед върху плахите форми на обществен протест в онези времена, един разказ от непосредствените участници в него.

          Реакцията на Запада към убийството на писателя Георги Марков, кампанията срещу поета Петър Манолов, първите стъпки на антикомунистическата опозиция, срещата на Джеймс Бейкър със СДС, подвеждането от страна на Желев и Тренчев на опозицията по проблема с турците (оказал се особено актуален и днес) – това са само част от събитията с решаващо въздействие върху настоящия момент, които никой досега не се нае да разкаже и анализира – години след възникването им. Една книга, която ясно и открито поставя на обсъждане цял куп болезнени за обществото ни въпроси – и пряко или косвено дава свой отговор на много от тях.

          Сходна е оценката за тази книга на литературния критик Атанас Свиленов в предаването “Форум” на БНТ през януари 1993 година: “Малцина разказват събития, от които други трупат дивиденти, за да бъдат герои … Смятам, че това е една полезна книга – вода, както се казва, от изворите.”

          Разпространението на “Перипетии на надеждата” засега е ограничено, но се надявам тя да достигне чрез демократичната ни общественост и читателите до всеки дом.

 

          Страшимир Войнов

 

 

 

          Вестник “Огледало”, Год. I, бр. 4, 10 юни, 1993 г., стр. 5.

 

          ПО СЛЕДИТЕ НА (НЕ)ЗАГУБЕНАТА НАДЕЖДА

 

          Повече от 5 месеца една книжчица търси път към читателя и трудно го достига. Загърбват я разпространителите от всички цветове. Защото нейният лайтмотив е ИСТИНАТА. Истината, пробола сърцето на автора, който пък разказва за събития и процеси, в които лично е участвал или е бил волен или неволен наблюдател.

          Става дума за Красимир Кабакчиев и неговия документален разказ “ПЕРИПЕТИИ НА НАДЕЖДАТА”. Това е стостранично повествование, обхващащо периода в българския обществен живот, заграден от 1988 г., когато се пръкват първите т.нар. неформални организации, до победата на СДС в изборите на 13 октомври 1991 г.

          Един от първите членове на “Подкрепа”, научният сътрудник от Института по български език при БАН Кабакчиев отделя най-голямо внимание на възникването, развитието и почти краха на тази организация. Той разказва фактите съпричастно, като се стреми към обективност, доколкото може. Не произнася присъди, мъчи се да открие човешкото у всеки от “отлюспените” лидери на СДС, както и в някои все още непопаднали под ударите на народното недоволство политици.

          Разказът ни връща към времената, когато Тренчев, Кольо Босия, отец Събев, Комитов са арестувани, а Даракчиев и самият автор продължават делото. Специална глава е отделена на “случая Петър Манолов”. Твърде точна е оценката на Кабакчиев за този безспорно талантлив човек: “За съжаление по разни причини Петър Манолов не можа да се превърне в един от символите на борбата срещу мракобесието на комунизма. Поведението му претърпя различни метаморфози и той се превърна в една от онези личности с политическо значение, на които хората бяха повярвали и разчитаха, но които скоро разочароваха своите съмишленици и бяха забравени.”

          Авторът е болезнено честен в предаването на своите спомени и навярно това му коства наказанието с неразпространение на книгата. Той не спестява горчивата правда на много от т.нар. дисиденти, в това число някои, още ползващи се с доверие. Ето какво пише Кабакчиев за прословутото българско участие на Конференцията по човешките права в Париж през 1989 г.: “И “партията” бързо “реши проблемите” с десетоноемврийския кадрил. Към другите ходове от тактиката, влизащи във формулирания по-горе модел на политическа линия на перестройчиците, могат да се причислят: лансирането на определени дисиденти (напр. изпращането през май в Париж на конференцията за човешките права на Блага Димитров, Копринка Червенкова и Петко Симеонов – говори се, че Блага Димитрова била поканена лично от Петър Младенов и пътувала с него в правителствения самолет); допускането до участие в Екофорума на журналистката Румяна Узунова от “Свободна Европа”, същевременно оплювана по вестниците и по улиците на София чрез агитационни материали на ОФ...”

          Пределно откровен, разказвачът не спестява никому онова, което смята за предварително подготвен сценарий на комунистите-перестройчици, за оцеляването им във властта. Времето доказва, че е прав. Доста грехове на обичани в следдесетоноемврийската еуфория личности лъсват изпод перото на Кабакчиев. Книгата ни лишава от последните илюзии за “нашата победа” и неволно ни навежда към мисълта, че всичко трябва да се начене от началото. И от нас, НАРОДА!

          Известен недостатък на творбата е прекаленото самовглъбяване на разказвача в собствената си личност. Доста неща, които биха олекотили допълнително четивото, можеха да бъдат изхвърлени. При цялото ми уважение към Красимир твърдя – обиколките му по чужбина, мнението на съпругата му, всяка подробност около дейността му преди и след 10 ноември тежат като баласт на иначе пригодената за поглъщане на един дъх мемоаристика. Доста частно звучат и препирните из коридорите и залите на Институга по български език при БАН. Някои на пръв поглед лични моменти пък прибавят допълнителен колорит към фактологията, което още веднъж доказва противоречивостта на всяка теза. Такъв е случаят с посещението на ексдържавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър, на чиято среща с лидери на СДС авторът е бил преводач.

          Независимо от някои забележки, езикът е жив и грамотен. Четенето доставя удоволствие и с това, че рецепиентът неусетно се вписва в повествованието, сякаш сам участва в събитията. Това е предимството на мемоаристиката за близкото минало и съвремието.

          Прочее, горещо препоръчвам тази книга на всеки, който се интересува от история, текуща политика и не е безразличен към съдбата на България.

 

          Георги Менелаев

          Красимир Кабакчиев, “Перипетии на надеждата”, София, “Албо”, 1992 г.

 

 

          Вестник “Преди и сега”, бр. 70, Год II, 24-31 декември (1992), стр. 7.

 

          Рубрика “Най-черното на бялото”

 

          СПОМЕНЪТ Е НАДЕЖДА

 

          Англицистьт Красимир Кабакчиев е автор на особената в много отношения книга, наречена “Перипетии на надеждата”, отпечатана наскоро от издателство „Албо”. Безспорно тя е първата птица от ятото на българските книжовни спомени за политическите и интимните събития от създаването и поругаването на антитоталитарната съпротива. На спокоен и топъл език авторът е описвал безизкусно безвремието преди Десети, чистосърдечните и не дотам опити то да бъде разкъсано и осмислено в движението на световното обръщане на пясъчния часовник в последно време. Този мек начин на обобщение несъмнено не ще се понрави на всички; той и не цели това. Куп известни имена са цитирани на страниците на този подранил мемоар и той – ще не ще – ще възприема ролята на съдник, колкото и това да се отдалечава от изначалните намерения на г-н Кабакчиев. Мнозина ще бъдат засегнати, защото в реконструкцията на политическото минало всеки би желал да открие и своя настоящ и най-прелъстителен обществен образ. Други пък ще вирнат носове и в недоказуемата същина на събитията ще бъдат извлечени нравствени грошове. В това е огромната сладост и болезненост на “Перипетии на надеждата”; навярно защото в нея никой няма да бъде безкрайно автентичен. В това е личната драма и на нейния автор, който е посегнал с много чисти чувства да поеме и своите вини пред историята. Свидетели сме и на това как описанието се превръща в критика. Не мисля, че спокойните хора пишат мемоарни книги, по-скоро споменът се превръща в утеха, в трагично вложена дан в общонационалното въодушевление. “Перипетии на надеждата” е много тъжна история, защото в нея няма никаква надежда, дори и нужда от нея.

          Споменът, единствено той, се е превърнал в надежда. Добър или лош, той е съвършеното минало.

          Самият г-н Кабакчиев е сьтворен от спомена – негов небезобиден автор. Не са се случили особена приятни работи, за да се получи точно така. Затова и перипетиите на текста са много, много боязливи.

          Творбата поставя и един друг по-деликатен проблем. В много страници на читателя като на добро дете се обясняват факти, факти от най-близката ни история – от политическите механизми до ежедневните ни практики. По-добрият читател на тази книжка е не бьлгаринът, а чужденецът, този, който гледа с половин око на посттоталитарната ни меланхолия. Тази книга ще бъде доловена по-ясно от един англичанин, отколкото от жителя на “Младост – 4”. Но европейският пясъчен часовник отново се преобръща на Изток и показва доколко ти, българино, от ден на ден и от митинг на митинг осъзнаваш какво се е случило на фона и в атласа на века и вечността. Доколко можеш да са отдалечиш от прагматизма си, за да се усетиш кротичко като част от човечеството...

          “Перипетии на надеждата” от Красимир Кабакчиев е книга с много втъкани една в друга драми. Тъкмо и заради това може да ни направи малко по-толерантни към самите себе си, по-добри в идеята си за честта.

 

          Марко ХРИСТОВ