STEADYCAM

 

 

      “Steadycam” е балансираща система, предназначена за кино- или телевизионна камера, която позволява оператора да се движи в пространството така, че заснетото изображение да е стабилно, т.е. без сътресения и паразитни движения в кадъра. Това устройство дава нов подход и различна гледна точка при филмирането на сложни сцени, мобилна актьорска игра и проследяване и съпровождане на действия.

 

Кадрирането, или  да го наречем другояче – избирането на част от пространството от определена гледна точка, предвид проследяването на момент от действието от най-добрата възможна позиция, изисква селекция на базата на възможността да сезаснемат случващите се събития пред обектива така, че да задоволяват изискванията за добър разказ. Впрочем, това е валидно най-вече за “праволинейни” и “дескриптивни” (разказвателни) филми. В други случаи кадрирането може да не съдържа илюстративен потенциал като водеща роля, а да включва например артистичен вкус и драматургични похвати като: произволно променящи се пропорции, стремеж за репродукция на обекта като неразпознаваем и др.

 

През 1896 г. Юджийн Промийо, операторът на братя Люмиер, бил впечатлен от красотата на заснетите от самия него във Венеция кадри, с монтирана на гондола камера, плаваща по каналите и размишлявал как кадърът, който се определя от и който сам определя гледната точка, не трябва да бъде заснет само от едно място, а  вероятно камерата трябва да се движи, върти, повдига или всячески изменя положението си или ъгъла спрямо обекта, за да може да обхване всички изискуеми негови страни. И още повече - продължавал мисълта си Юджийн – не е достатъчно само да се премества камерата от едно място на друго, оставяйки я да снима неподвижна, ами “да се хваща натурално движението” в сцената, съчетано с движение на самата камера.

 

През 1910 г. стативите, на които се монтирали кинокамерите, можели вече да изпълняват движения /панорами/ както по хоризонтала, така и по вертикала. Постепенно започнали експерименти с поставянето на камерата в кола, влак, кораб, за да се пресъздаде илюзията за движение.

 

През 1912 г., с появата на първите специално конструирани доли-колички - подвижни платформи на колела, се разшириили възможностите за подвижност на камерата в пространството. В допълнение, кинотворците започнали да отделят специално внимание и на осветлението, което вече служило не само за нормално и стандартно експониране на кинолентата, но вече и като изразно средство за подчертаване на важни обекти и по-драматургично конструиране на разказа.

 

В историята на киното и телевизията, снимането с камера “от ръка”, наричано още “субективна камера”, се явява специфично изразно средство. Подскоците и поклащането, нерегулярното кадриране и изобщо всички движения в кадъра, придадени от ръката и тялото на движещия се оператор върху снимащата камера, внасят допълнителен “драматизъм” и динамика там, където е подходящ този вид изразност, а тя често бива възприемана като “репортажност”, непосредственост и опит за налагане на впечатлението за “автентичност” и представяне на действието от субективна гледна точка – т.е. гледна точка на драматургичен герой от филмовия разказ. Този тип визуализация се налага активно през петдесетте години на 20 век (и по-късно) с разпространението на т.нар. “синемá веритé”, което се използва за създаването на по-директно и непосредствено отношение към действителността. Предимството на този вид кадриране е, че липсва необходимостта от ползването на статив, като отговорността за кадъра пада изцяло върху операторското чувство за мобилност в пространството и способността му за адекватно на ситуацията кадриране, избягвайки забавяне или избързване спрямо действието в снимачната сцена.

 

В течение на времето са правени множество опити за подходящо прикрепване на камерата към операторското тяло така, че да се запазва поне относително свободата на движение (тази на оператора и тази на камерата), както и за разпределение на тежестта и намаляване умората. Така се стига до изобретяването на жироскопните устройства. Едно такова устройство, с концепция, взаимствана от  военните бинокли, било поставено под корпуса на камерата и така осигурявало някаква относителна хоризонтална стабилност. Едно от неудобствата обаче било това, че устройството не позволявало да се панорамира в посока на въртенето на жироскопа, а освен това то тежало доста, като се има предвид, че тогавашните 35-милиметрови кинокамери и без това били много обемисти и тежки.

 

По същото време проучванията достигнали до създаването на “лума-крана” с варираща дължина на подвижното рамо и с дистанционно управляема глава, с възможност за хоризонтална и вертикална панорама.

 

През 70-те години на 20 век (1975г.) Гарет Браун имал почти парадоксалната възможност собственоръчно да произведе устройство за стабилизация на камерата, което давало пълна свобода на движение на оператора така, сякаш камерата е продължение на неговата ръка, с движения в пространството, наподобяващи тези на доли-количка, но без нуждата от релси, колела и платформи. Това е устройството “стедикам” (“Steady” – “стабилен”; “cam” – съкратено от “камера”).

 

 

 

 

СТРУКТУРА НА STEADYCAM – УСТРОЙСТВОТО

 

 

Устройството Steadycam се състои от следните компоненти:

 

1. Vest (“жилетка”) – служи за ефективното разпределение на тежестта на цялата система, включително камерата с обектива и батериите, върху раменете, гърба и бедрата на оператора. Снабдена е с колани, токú и велкро-ленти за плътно и сигурно пристягане.
2. Arm (“ръка” / ”подвижно рамо”) – поддържаща система от пружини и лагерувани паралелограми, със специални свързващи елементи, тип “панти”, служещи за приближаване и отдалечаване на камерата към и от тялото на оператора. Този основен компонент на системата Steadycam служи за абсорбиране на движенията и тяхното неутрализиране. Пружините са изчислени за специфично натоварване и са изработени от титаниеви сплави.
3. Post  или още Sled (телескопичен стълб) – представлява монтажна платформа за камерата, с възможност за вертикално позициониране, с цел – постигането на баланс. В долният й край са поместени батерии и специален контролен монитор с многослойно противоотражателно покритие, както и баланс-тежести. Електронният блок също е поместен в специална кутия. Понякога батериите изпълняват функцията на баланс-тежести, заедно с монитора.

 

 

 

 

ПРИНЦИП НА ДЕЙСТВИЕ

 

 

Структурата на Steadycam – устройството ползва три фундаментални принципа, чрез които се постигат извънредните характеристики на баланс и стабилност на тази система.

 

1. Разположение на  центъра на тежестта  на камерата

Т.нар. център на тежестта (или още “гравитачен център”) е точката, в която предметът се намира в състояние на баланс в трите измерения на пространството. В случай, че операторът приложи сила точно върху тази точка, нежеланото предаване на ротация би могло да бъде ограничено. В действителност обаче, това е невъзможно, тъй като същинския център на тежестта се намира вътре в самата камера и затова операторът не може да го използва като предимство. Чрез монтиране на камерата в края на телескопичния стълб (Post) и разполагане батерията и монитора в другия му край и стига да е правилно балансирана, Steadycam – системата има собствен център на тежестта в телескопичния стълб, точно под специалния лагеруван възел, наречен “Gimbal”. Той осигурява свободна и неограничена ротация във всичките три направления в пространството и е другият най-важен детайл в цялата система заедно с подвижното пружинно рамо (Arm). С разполагането на центъра на тежестта на системата по този начин, камерата остава в хоризонтално положение и операторът може да манипулира телескопичния стълб без добавяне на нежелана ротация.

Накратко, принципната характеристика на Steadycam – системата е, че тя стабилизира камерата с помощта на баланса, изолацията и инерцията. Работата на оператора е не да премахне нестабилността, а просто да снима без да добавя такава.

 

2. Разпределение на тежестта на камерата

Най-големия враг на стабилността на камерата е ротацията, т.е. тенденцията за въртене. Steadycam – системата преодолява това с увеличаване на инерционния момент на камерата като физическо тяло в пространството, като инерцията противодейства на бързия и неволен ротационен момент, приложен върху снимачния апарат. В същото време, в случай, че е нужно,  операторът може да приложи ротация, благодарение на разположението на Gimbal – устройството в гравитационния център на цялата система, т.е. в центъра на тежестта й.

 

3. Изолация на камерата

Steadycam – системата изолира камерата от всички движения, придадени от тялото на оператора и неговото движения, с изключение на най-големите – тези с най-голяма амплитуда и скорост.

Gimbal – устройството предпазва от ефекта на нежелани ъглови кинетични моменти, създадени неволно от оператора (и позволява камерата да се манипулира с минимално усилие), а паралелограмната пружинна “ръка” (Arm) “поглъща” вертикалните трептения и амплитудни колебания, причинени от ходенето или бягането на оператора, чрез акумулираната кинетична енергия на Post – устройството (с общата тежест на камерата, монитора, балансите, акумулаторите и вградения електронен блок) и гъвкавата пружинна “опора”. Латералните (странични) движения и тези в посока напред, също са изолирани, благодарение на специалните съединения (“панти”) в пружинната “ръка”.

 

 

 

 

 

 

Първи опити с версията “паралелограм – кран”, наречена “Pole Rig”,

използваща тежести за стабилизация на камерата ACL 16 mm. За отбелязване е внедряването за

пръв път на 8-мм фиброоптичен визьор и липсата все още на Vest – “жилетка”. 1970 г.

 

 

 

 

 

 

Първият прототип на Steadycam. И тук, за  отбелязване е наличието на шлема, който служи за прикрепване на фиброоптичния визьор към очите. 1973 г.

 

 

 

 

 

 

Първият комерсиален модел – CP – 35 с инкорпорирана в него камера ARRIFLEX. 1976 г.

 

 

 

 

 

 

 

Твърдо окачване на Steadycam – системата към мото-четириколка. 1998 г.

 

 

 

 

 

По-долу представяме няколко чертежа и снимки на основните възли на Steadycam-устройство: