“Предпочитам да видя любимата си в прегръдките на друг, отколкото нещастна с мен”, беше казал един от руските класици-Пушкин ли беше, Достоевски ли?-не помня, ала максимата за любовта , че тя не може да съжителства с омразата е още жива в паметта ми. И именно в разнищването на въпроса: “що е обич”, ние откриваме основния житейски проблем за човешкото и божественото у хората, за инстинските и животинското. Нима любовта е порив, породен от първичното у човека, или е божествена сладост, прилична на амброзия, или пък можем да я наречем “водата на живота”? И съществува ли въобще любов?
Едва ли някой може да даде точен и изчерпателен отговор, който да задоволи човешкото ни любопитство, поради изключително размитите граници на любовта. Едва ли някой е изпитал истинска любов в живота си? И въпреки всичко, въпреки неуспехите, елексир за младостта, който ние продължаваме да търсим и опитваме. Именно в това е смисълът на любовта. Сякаш някой руски класик чрез романите си ни е внушил, че тя съществува. Защото човек изпитва нужда да вярва в нещо добро, дали истинно или лъжовно. Любовта е новата религия на човечеството. Тя измества дори Християнството , Исляма и Будизма, защото тя обединява, нашепвайки им един възглас, който Джон Ленън пръв откри навремето-all you need is love.
Аз не мога да отговоря на въпросите, които сама си поставих, от гледна точка на моята младост, но вслушам ли се в в човешкото у мен, аз мога категорично да заявя, че любовта наистина съществува!-първоначално в романите с мистични и заинтригуващи имена, днес тя едва ли не е “обществена тайна”, за която всеки е чувал, но малцина са изпитвали-един абсурд на крехкото човешко въображение-да вярваме в любовта е все едно да вярваме в Господ. И въпреки всичко, в нашия атеистичен свят аз вярвам, вярвам, че не е далеч моментът, когато любовта ще стане реална. Както беше казал Уолт Дисни, но по съвсем друг, незначителен повод: Ако си го представим, можем да го направим. Е ние вече си я представихме, сега остава да направим реалност любовта.
Любов-как сладко звучи! А възможно ли е да говорим за любов, чиста и искрена, без омраза, ненавист и желание за мъст? Според забравеният от мен вече руски класик е повече от немислимо да говорим за любов и омраза, а мислимо ли е да говорим за човек без недостатъци, за съвършено същество? Едва ли, това-за любовта без омраза, е един мит, създаден от хората, за да придадат по-благороден облик на своята особа. Та не си ли представяме по същата причина и боговете като хора-с лице, нос, уста? А не изрича ли нашата уста “Мразя те” всеки път, когато на наша молба се отвърне: Не, мразя да ти слугувам...- Аз пък мразя да те моля.
Е сякаш омразата е станала неразделна част от нашето ежедневие-по-цялостна и по-пълна, по-позната ни от любовта.Ние срещаме омразата във всичките й аспекти, а любовта само като проявление на пословичната обич на човека.
Няма ги вече патриотизмът и искрената приятелска сърдечност, няма я любовта, която свързва две души за цял живот. И нека разсъждаваме логично-кое всъщност е градивно чувства-любовта или омразата?-едва ли ще да е любовта. Тя ни крепи, за да продължим живота си, прекарвайки го в нейното търсене-следователно тя е крепивно чувство. А омразата ни кара да изграждаме стени, дувари и тем подобни огради, било то видими или невидими с просто око-следователно тя е градивното чувство в това уравнение. Любов+омраза=живот.
Изобщо човекът е свикнал да назовава нещата не с точните думи-любов нарича градивно чувство, а знае ли какво е обичта?-някаква си там човешка топлина, породена от общуването с другия. Нарича омразата разрушително чувство, а именно тя движи прогреса на човечеството.
Само до един извод достигна моето съзнание, в търсенето на точна дефиниция за тези две всеобхватни величини-животът не съществува без изгарящата страст на любовта и омразата и техните хиляди нюанси и разцветки. А животът, животът, мили мои, е твърде сложен за обяснение, на нас простосмъртните ни е отредено само да го живеем-било то в любов или в омраза, във война или в мир със собственото си Аз.
