В една красива къщичка накрая на гората живееха господин и госпожа Алберт с едничкото си дете-момиченце.Те много го обичаха и му купуваха редовно най-красивите играчки, които можеха да се намерят в града. Един ден господин Алберт замина на далечно пътуване и когато се върна донесе на дъщеря си наред с останалите подаръци и лакомства, една прекрасна кукла-принцеса. Тя беше наистина невероятно красива. Носеше златна рокля украсена с диамантии и бисерна диадема върху сребристата си коса. Момиченцето цял ден игра само с нея и когато дойде вечерта я постави на най-видното и хубаво място в стаята. “Истинска принцеса.”-прошепна госпожа Алберт на съпруга си, точно преди да изгаси лампата. Той кимнал с глава в знак на съгласие. Когато големия дървен часовник на стената удари дванадесет часа всички играчки се размърдаха и веднага се заеха да обсъждат новодошлата. Те й завидяха за красотата както и за отношението на стопаните към нея. Омразата им се засилваше с всеки изминат ден, защото момиченцето всеки ден си играеше само с хубавата принцеса и й отделяше специално внимание, а останалите кукли съвсем забрави. Пренебрегнатите играчки можеха само да мърморят и да се заканват тихичко, защото неотлъчно до красавицата стоеше смелият, малък палячо, който я защитаваше от всичко и от всичко. Никой не смееше да я докосне или да й каже лоша дума при това положение, защото палячото макар и ушит от непотребни, пъстри парцалчета беше силен за трима и смел за петима. Платненото му, покрито с кръпки тяло не усещаше болка и затова останалите кукли бяха безсилни пред него. Така минаваха дните. Старата прислужница, която впрочем всички смятаха за вещица всяка сутрин разтребваше стаята с играчките и оставаше много учудена . Причината беше, че всеки път намираше палячото застанал пред красивата принцеса, сякаш се опитваше да я защити. Старата жена го преместваше, подсмихвайки се отново на шкафа, но на следващия ден той беше пак на старото си място. Един ден обаче в къщичката накрая на гората щяха да идват важни гости. Шефът на господин Алберт заедно с жена му, която се славеше като голяма чистница. Цял ден трябваше да се подрежда и да се приготвя храната. Щом майката влезе в стаята с играчкие, погледът й веднага попадна на парцаливия палячо, застанал както винаги до хубавата прицеса. Тя го хвана с два пръста и докато възмутено мърмореше го пусна в кофата за смет. Вечерта дойдоха и важните гости. Те останаха много доволни от всичко и най-вече се възхитиха на невероятната красота на принцесата и не можаха да откъснат очи от нея чак докато не дойде време да си вървят. Настъпи дванадесития час и с последния удар на часовника играчките оживяха. Погледът им веднага попадна върху красивата принцеса, която този път беше сама. Те се засмяха и тъгнаха заплашително към нея докато викаха с пискливите си гласове: “Те само на теб обръщат внимание” “А ние ???” “Нас какво???” “Забравиха ни” “И всичко заради тебе” “Сега обаче си сама” Няма го онова отвратително, парцаливо грозилище” “ Няма кой да те защити “ “ Сега вече няма да си красива” “Ще станеш като нас” И куклите се нахвърлиха върху красивата принцеса. Накъсаха и изцапали роклята й, разрошиха хубавата и коса, покриха бялото й лице с прах и мръсотия. На сутрина момиченцето влезе в стаята и видя обезобразената кукла да лежи на пода. От очите му изведнъж покапаха сълзи. Сега вече тя изопщо не беше красива. То я хвана и я пусна в шахтата за смет при палячото. Когато старата прислуж- ница отиде да хвърля боклука, откри двете нещастни кукли сред прахта, нежно ги прибра в полите си, след което продължи с обичайните си зъдължениа до вечерта. Когато настъпии полунощ, старата жена се промъкна в стаята с играчките, където тъкмо ставаше голяма забава. Всички лоши кукли бяха оживели с идването на дванайстия час и сега пируваха за нещастието на принцесата и палячото. Прлислужницата се подсмихна при вида на тази гледка, протегна кокалестата си ръка към играчките и те изведнъж спряха да мърдат и паднаха като покусени на земята, а старата жена се върна в стаята , откъдето цяла вечер се носеха странни звуци. На другата сутрин, на вратата се позвъни. Господин и госпожа Алберт отидоха да видят кой е и останаха ужасно изненадали. На прага стояха прекрасна двойка. Жената, красива като самото слънце, със сребристи коси върху, които седяла бисерна диадема, облечена с невероятен вкус и лъчезарно усмихната. Мъжът, също много красив. Смел и решителен на вид. Само облеклото му беше странно. Сякаш съшито от най-различни цветни парцалчета. “Здравейте!!Ние сме вашите нови съседи. Ще живеем в съседната къща. Наминахме само да се запознаем и трябва да тръгваме, защото има още работа по преместването. Нали знаете… мебели, книги…а пък и тези работници.. не можеш да ги оставиш сами..”-каза той и се разсмя като откри хубавите си, бели зъби. “Беше ни приятно да се запознаем!! Весел ден!!” Когато двойката си тръгна, господин и госпожа Алберт се спогледаха. “Къщата отсреща? За какво говореха…?? Нашата е единствена тук поне на километри..” “Мисля, че имаха предвид тази”-прошепна слисано господин Алберт и посочи през прозореца. Точно отсреща се издигаше къща…. Не къща , а истински палат… като за принцеса и нейния верен палячо.